Читать «Дъщерята на Клеопатра» онлайн - страница 6

– Затворете вратите! – заповяда майка ми. – Залостете ги здраво!

– А Антил? – попита тревожно Александър. – Той участваше в битката...

– Избягал е с баща ти!

вратите се затвориха с оглушителен трясък. Ирас пусна металното резе. Изведнъж се възцари тишина. Единственият звук, който изпълваше помещението, беше пращенето на факлите. Птолемей се разплака.

– Тихо! – изръмжа майка ми.

Отидох до леглото и прегърнах Птолемей.

– Няма от какво да се боиш – уверих го. – Виж – добавих нежно. – Всички сме тук.

– Къде е татко? – извика той.

Погалих го по ръката.

– Скоро ще дойде.

Той обаче знаеше, че го лъжа, и виковете му се превърнаха в писклив вой на ужас.

– Татко! – изскимтя Птолемей. – Татко!

Майка ми се запъти към леглото и го зашлеви през мъничката буза, с което така го сепна, че той млъкна. Ръката ѝ остави отпечатък върху нежната кожа и долната му устна затрепери. Преди отново да се разплаче, Хармион го взе от ръцете ми.

– Съжалявам – казах бързо. – Опитах се да го накарам да млъкне.

Майка ми се заизкачва по мраморните стъпала към втория етаж, а аз седнах до Александър на най-долното стъпало. Той ме погледна и поклати глава.

– Нали виждаш какво става, когато си добра? – измърмори. – Трябваше да го зашлевиш.

– Той е дете.

– А нашата майка се бори за короната си. Как мислиш, че се чувства, като го чува да плаче за татко?

Обвих ръце около коленете си и погледнах към купищата дърва.

– Тя всъщност няма да подпали мавзолея. Иска само да стресне Октавиан. Казват, че не е плащал на хората си от цяла година. Има нужда от нея. Има нужда от всичко това.

Но брат ми не каза нищо. Държеше в ръцете си чифта зарове и не спираше да ги премята.

– Стига! – сгълчах го раздразнено.

– Трябва да отидеш при нея.

Погледнах към втория етаж, където майка ми седеше на резбована дървена пейка. Копринената ѝ рокля пърхаше на топлия бриз, а погледът ѝ бе зареян към морето.

– Само ще се ядоса.

– На теб никога не ти се ядосва. Нали си нейната малка луна.

Александър Хелиос бе кръстен на слънцето, а аз – на луната. Макар че майка ми все повтаряше, че нейната малка луна никога не може да направи нещо грешно, се поколебах.

– Не можеш да я оставиш да седи сама там, Селена. Уплашена е.

Качих се по стълбището, но майка ми не се обърна. В плитките ѝ блестяха съзвездия от перли, над които лешоядовата корона сочеше с клюн към небето, сякаш искаше да се хвърли напред и да полети. Седнах до нея на пейката и видях какво наблюдава. Широката синя повърхност бе набраздена от стотици издути платна. Всички те бяха насочени към Пристана на щастливото завръщане. Нямаше никаква битка. Никаква съпротива. Преди една година флотът ни бе претърпял ужасно поражение при Акциум и сега се бе предал.