Читать «Дъщерята на Клеопатра» онлайн - страница 3

– Не го казвай! – прекъсна я майка ми и за миг затвори очи. – Кажи ми само... Мавзолеят готов ли е?

Ирас примигна, за да не се разплаче, и кимна.

– В момента пренасят вътре последните съкровища от двореца. И... и кладата също е подготвена, точно така, както пожела ти.

Пресегнах се и стиснах ръката на Александър.

– Няма причина баща ни да не ги победи на свой ред. Има всички причини да се бори.

Александър впери поглед в заровете в дланта си.

– Октавиан също.

И двамата погледнахме към майка си. Клеопатра VII, царицата на Египет. В цялото ѝ царство я почитаха като богинята Изида, а когато имаше настроение, се обличаше като Афродита. За разлика от истинските богини обаче беше смъртна и от потрепването на мускулите ѝ разбрах, че е уплашена. Някой почука на вратата и тя се напрегна. Макар че точно това чакахме, майка ми се поколеба и вместо да отвори, погледна децата си едно по едно. Марк Антоний беше баща на всички ни, но само Птолемей бе наследил златната му коса. Аз и Александър бяхме взели тена на майка си, тъмнокестенявите ѝ къдрици и кехлибарените очи.

– Каквото и да ни съобщят, не казвайте нищо – предупреди ни тя и се провикна със спокоен глас: – Влезте!

Затаих дъх.

Един от войниците на баща ми се появи на прага и погледна неохотно майка ми в очите.

– Какво? – попита властно тя. – Антоний ли? Кажи ми, че не е ранен!

– Не, Твое величество.

Пръстите на майка ми стиснаха с облекчение перлите на шията ѝ.

– Но твоят флот отказа да влезе в битка и войските на Октавиан ще са тук преди смрачаване.

Александър рязко си пое въздух, а аз притиснах ръка към устата си.

– Целият ни флот е дезертирал? – промълви майка ми и извиси глас: – Хората ми са отказали да се сражават за своята царица?

Младият войник запристъпя от крак на крак.

– Още има четири легиона пехотинци...

– И четири легиона ще стигнат ли да отблъснат цялата армия на Октавиан? – извика тя.

– Не, Твое величество. Точно затова трябва да бягате...

– И къде си мислиш, че можем да отидем? – попита остро тя. – В Индия? В Китай?

Войникът я гледаше с широко отворени очи, а до мен  Птолемей започна тихичко да скимти.

– Кажи на останалите си войници да продължат да пълнят мавзолея! – заповяда тя. – Всичко ценно в двореца да бъде занесено там.

– А пълководецът, Твое величество?

Двамата с Александър погледнахме към майка си. Щеше ли да призове баща ни обратно? Щяхме ли да застанем заедно срещу войската на Октавиан?

Долната ѝ устна потрепери.

– Изпрати на Антоний вест, че сме мъртви.

Ахнах, а Александър отчаяно извика:

– Майко, не!

Но погледът на майка ни го прониза от другия край на стаята.

– Какво ще си помисли татко? – извика той.

– Ще си помисли, че няма за какво да се връща – отговори тя и погледът ѝ стана по-суров. – Ще избяга от Египет и ще се спаси.

Войникът се поколеба.

– И какво възнамерява да прави Твое величество?

Усещах сълзите, които напираха в очите ми, но гордостта ми попречи да заплача. Само децата плачеха, а аз бях вече десетгодишна.

– Ще отидем в мавзолея. Октавиан си мисли, че може просто да влезе в Египет и да прибере съкровищата на Птолемеите от двореца ми така, сякаш бере грозде. Аз обаче ще изгоря всичко и няма да позволя да го докосне! Пригответе две колесници!