Читать «Директивата» онлайн - страница 154

Потупах джобовете си.

— Имаш ли десет цента?

Тя бръкна в конзолата и ми предложи двайсет и пет цента.

— Нямаш ли десет?

Себастиан прерови джобовете си и сложи десет цента на дланта ми.

— Благодаря — казах.

54.

Позвъних на Ани по пътя към Джорджтаун, но тя не отговори. От друга страна обаче, в къщата на баща й нямаше покритие.

Джипът ми беше в гаража до офиса на Блум.

Десетте цента се вместваха точно във винтовете на задната регистрационна табела. Отвинтих горните два и извадих резервния ключ, който бях залепил с тиксо зад щампования метал.

Подкарах към дома си. Позвъних на стационарния телефон на баща й, но те обикновено не отговаряха на обажданията ми, когато Ани беше в къщата му. Започвах да оставам с убеждението, че близките на бъдещата ми съпруга не ме обичат много.

Ани ми беше изпратила имейл. Всичко било наред. Отговорих й, че вече са ме освободили, и после легнах на дивана. Членовете на семейството й вече бяха започнали да идват от Англия за сватбата и бяха настанени в къща за гости в имението. Тя се опитваше да ги убеди, включително баба си, че моето присъствие няма да помогне.

Бях много гладен и неспокоен и не издържах нито секунда повече в безлюдната къща. Качих се в джипа и потеглих към края на Кинг Стрийт, центърът на Стария град, досами водата. Там има калдъръмени улици, кръчми от XVIII век и запазени къщи от колониалната епоха.

Взех си риба и пържени картофи от едно ирландско заведение и тръгнах към реката. Вървях по брега и ядях. Слънцето залязваше, когато минах през паркинг, където историческите сгради отстъпваха пред неприветливи гаражи и лодки, повдигнати на блокчета.

Вероятно се дължеше на параноята и умората през последните дни, но имах чувството, че някой ме наблюдава. Минах покрай барака за ремонт на лодки, скрих се зад ъгъла и зачаках. Надникнах. Нямаше никого.

Но когато тръгнах отново, се блъснах в някакъв мъж. Бутнах го назад, готов да се бия.

— Майк, аз съм — каза той. Брат ми. Дали си мислеше, че това ще намали желанието ми да го цапардосам? Пристъпих към него и вдигнах юмруци. Джак отскочи назад и стъпи върху обяда ми, който бях пуснал на земята.

— Какво искаш? — попитах.

— Исках само да се уверя, че си добре.

— Добре съм. Но какво искаш!

— Защо мислиш, че искам нещо?

— Защото всяка дума, която изричаш, е пресметнат ход, предназначен да съсипе живота ми.

— Предполагам, че трябва да започна, като ти благодаря, че не ме застреля на моста.

Джак се правеше на безгрижен, все едно не беше станало нищо.

— Не ми благодари — рекох. — Не те улучих.

Той погледна към водната шир.

— Какво ще правим?

— Ние?

— Съжалявам, Майк — каза Джак и после направи изпълнена с печал пауза. — Много съжалявам, мамка му. Ти нямаше да пострадаш. Така ми казаха. Блум искаше само да те включи. Опитах се да спра нещата, като видях какво става, и да те предупредя, но те вече ме държаха. Щяха да ме убият, Майк. Знам, че не можеш да ми простиш, но…

Той продължи да се извинява и да се моли, вживявайки се в ролята си. Устните му трепереха. Гласът му също. Лицето му се кривеше от отчаяние.