Читать «Директивата» онлайн

Матю Куърк

Директивата

Майк Форд  #2

Полицията затягаше обръча. Чувствах как кръвта му засъхва и стяга като люспи кожата ми. За всички аз бях стрелецът. Знаех, че трябва да вдигна ръце, да се предам и да поверя живота си на представителите на законите, които се бях заклел да спазвам и които бяха разделили семейството ми.

Или можех да се предам на убийците. Те чакаха в черния автомобил до мен — единственият ми път за бягство. Задната врата се отвори. Бях невинен, но бях видял достатъчно и знаех, че истината вече няма значение.

Към мен се протегна ръка.

Единственият изход беше да затъна още повече.

Качих се в колата.

1.

Четири дни по-рано

Никога не залагай в играта на друг. Това е елементарно правило, което научих от баща си. Тогава какви ги вършех, докато вървях по уличка в Манхатън и стисках деветстотинте долара в джоба си, отправяйки се към банда измамници, които играеха „Познай картата“ и които днес, изглежда, бяха решили да разнообразят наръгванията с нож с карти.

Нямах представа. Но ако разсъждавах трезво, вероятно щях да се досетя, че това има нещо общо с осемте часа, които бях прекарал онзи ден, съзерцавайки шарките на порцелана, избран от моята годеница и бъдещата ми баба.

В луксозния универсален магазин „Бергдорф Гудман“ има малка атракция, която наричат „Апартамент за сгодени“, където продавач с костюм от три части и върволица от добре поддържани жени ти демонстрират луксозни стоки, докато накрая гарафа за хиляда и петстотин долара започне да ти се струва приемлива.

Бабата, Ванеса, беше дошла за подготовката на сватбата, тъй като майката на Ани бе починала преди много години. Продавачът говореше с акцент и ни показа всеки възможен вариант на подноси, ножове, вилици, чинии, чаени чаши и купи.

Ани не държеше много на материалните неща — никога не й се беше налагало, но видях, че баба й я обработва с тежестта на фамилното име Кларк и семейните очаквания.

Четирите часа станаха пет. Това беше втората ни спирка за деня.

— Майк? — попита Ани и двете с баба й се втренчиха в мен. Продавачът и харемът му се мръщеха зад тях като съдебни заседатели. Бях се разсеял. — Чу ли ме? Чаша и чинийка с плоско дъно или със столче?

— Ами, предпочитам нещо семпло — отвърнах.

Ванеса ми отправи усмивка, която не докосна очите й, и каза:

— Разбира се. Не мислиш ли, че това е малко по-изискано или може би… по-елегантно?

Ани ме погледна. Бих сторил всичко, за да я направя щастлива, но след четири дни на обикаляне в Ню Йорк по суперскъпи магазини енергията ми се изчерпваше.

— Именно — съгласих се.

Ани изглеждаше разтревожена, а Ванеса — ядосана.

— Е, кое да бъде? — попита баба й. — Това беше въпрос.

Преди две години бащата на Ани беше изпратил немски овчарки да ме убият, но сега започваше да ми се струва добряк в сравнение с Ванеса.

Ани отмести поглед от баба си и го насочи към мен.

— Майк?

Аржентинецът завъртя на китката си ръчния си часовник. Ванеса опъна като гарота луксозна кърпа за хранене. Очите ми бяха толкова пресъхнали от безкрайното взиране и яркия блясък на лампите в универсалните магазини, че клепачите ми боцкаха, когато ги затворех.