Читать «Динозаврите» онлайн - страница 6

— Не, не, Папратов цвят, не е така, както ти мислиш! Ти си по-добра от всеки динозавър, сто пъти по-добра, и аз се чувствам тъй нищожен пред теб…

При тия мои думи Папратов цвят отстъпи крачка назад и се вкамени.

— Какво говориш! — рече тя изумена. Бе очаквала от мен съвсем друго държание, но сега бе късно. Бързо се изправих; помежду ни вече се бе промъкнала атмосфера на напрежение и неудобство.

Това, което се случи след това, не ми остави време да се замисля. В селището нахлуха задъхани пратеници.

— Динозаврите се връщат! — едва успяха да кажат. Глутница непознати чудовища били забелязани да тичат настървени откъм равнината. Ако глутницата се движела все така, щяла да връхлети селището на следващата сутрин. Вдигната бе тревога.

Можете да си представите вълната от чувства, която забушува в гърдите ми при тази новина. Родът ми не бе затрит, можеше да се присъединя към братята си, да започна стария живот. Но споменът ми за този живот беше само безкрайна поредица от поражения, бягства и засади; да започна отново този живот, щеше да е само временно продължение на агонията, връщането към един етап, на който бях сложил кръст. Вече бях свикнал със спокойния живот в селището, трудно щеше да ми е да го напусна.

Душата на Новите също бе раздвоена от противоречиви чувства. От една страна, те бяха напълно в плен на паниката, а от друга — желаеха да тържествуват над стария си враг. В лагера трескаво подготвяха отбраната.

— Чакайте! — викна Zahn. — Сред нас има само един, който е в състояние да поеме командването, най-силният сред всички нас, Грозния!

— Истина е! Грозния трябва да ни води! — викнаха всички в хор и заставаха зад мен в очакване на заповеди.

— Чакайте, не може така, все пак аз съм чужденец сред вас, не бих могъл… — опитвах се да се измъкна. Но нямаше начин да ги склоня.

Какво трябваше да правя? Тая нощ не мигнах. Гласът на кръвта ми диктуваше да дезертирам и да се събера с моите братя, а честността и лоялността към Новите, които ми бяха дали подслон и доверие, ми налагаха да остана при тях. Лошото бе, че не изпитвах желание да си мръдна пръста нито за динозаврите, нито за Новите, понеже за мен и едните, и другите не го заслужаваха. Ако динозаврите се опитваха да възстановят властта си с груба сила и опустошения, това говореше, че нищо ново не са научили, че по погрешка са оцелели. А явно, че поверявайки командването в мои ръце, Новите бяха намерили добро разрешение да хвърлят всичката отговорност върху един чужденец, който би могъл да бъде както техен спасител, така и в случай на поражение, изкупителна жертва, която да предадат на неприятеля, за да го умилостивят. Ето защо не исках да зная нито за едните, нито за другите! Исках да побягна колкото се може по-бързо и да ги оставя да се пържат в собствената си мас, да не се занимавам повече със стари истории.

Същата нощ, пълзейки в тъмнината, напуснах селището. Първият ми подтик беше да побягна колкото се може по-далеч от полесражението, да се завърна в моите тайни скривалища. Но любопитството да видя себеподобните си, да разбера кой ще победи, беше по-силно. Скрих се на върха на някакви скали, надвиснали над речния завой, и зачаках утрото.