Читать «Динозаврите» онлайн

— Всички, освен мен — уточни Qfwfq, — защото и аз за известен период от време бях динозавър: за около петдесетина милиона години. И нека ви кажа, че не съжалявам. Да бъдеш динозавър по онова време беше съвсем естествено — всеки ни уважаваше и почиташе.

По-късно нещата се промениха, излишно е да ви разказвам подробностите; заредиха се какви ли не неприятности, поражения, грешки, съмнения, предателства, болести и мор. По земята бе тръгнало друго население, което бе наш враг. Нападнаха ни от всички страни, много ни се струпа. Сега някои казват, че страстното ни желание да бъдем унищожени било част от психиката на динозаврите още открай време. Не знам дали това е вярно, такова чувство не съм изпитвал никога, а ако другите са го изпитвали, то е, защото вече са се чувствали загубени.

Предпочитам да не се връщам със спомените си в епохата на големия мор. Тогава не ми се вярваше, че ще прескоча трапа. Спаси ме само дългото и отчаяно бягство. Прекосих безкрайни гробници от оглозгани скелети, от които само някой гребен, някой рог, плочица от броня или люспено парченце кожа напомняха за древния блясък на живите същества. Над тези останки сега работеха човките, клюновете, зъбите и вентузите на Новите — сега господари на планетата. Като престанах да виждам повече следи от живи и мъртви, спрях.

По ония пустинни плата прекарах безкрайни, дълги години. Бях надживял опасностите и засадите, епидемиите, глада и студа, но бях сам. Да остана вечно сам там горе повече не можех, затова взех да се спускам надолу.

Светът се беше променил — не можех да позная ни планините, ни реките, ни растенията. Когато за пръв път зърнах живи същества, се скрих: беше едно стадо от Новите, дребни, но силни екземпляри.

— Хей ти! — викнаха ми те, щом ме видяха. Останах учуден от фамилиарния им тон и побягнах, но те ме настигнаха. От хилядолетия бях свикнал да всявам ужас край себе си и да изпитвам ужас от реакциите на другите. А този път като че ли не правех дори впечатление.

— Хей ти! — подвикнаха ми и се приближиха; не изглеждаха нито уплашени, нито враждебно настроени, сякаш нямаха пред себе си чудовище.

— Защо тичаш бе? Какво те прихваща? — попитаха ме те задъхани. Искали само да им посоча пътя за някъде си. Заекнах, че не съм от тези места.

— Защо бягаше бе? Да не си видял… динозавър? — рече един от тях, а другите се засмяха. Но в тоя им смях за пръв път усетих нотка на безпокойство — смееха се някак насила. А друг от тях добави сериозно:

— Не ги споменавай дори на смях. Не знаеш какви са…

Така значи, ужасът от динозаврите беше останал и у Новите, които изглежда от доста поколения не бяха срещали такива като мен, затова не ги и познаваха. Продължих пътя си. Бях станал по-внимателен и все пак нямах търпение да повторя същия експеримент.