Читать «Динозаврите» онлайн - страница 4

Този неин брат, на име Zahn, от първия момент, в който ме видя, се усъмни:

— Тоя пък кой е? Откъде идва? — попита той, сочейки ме.

— Това е Грозния, чужденец, който работи на яза — и на свой ред попитаха: — Защо? Какво странно има?

— Него искам да питам за това — отговори Zahn намръщен. — Я ти бе, какво странно има в теб?

Какво трябваше да отговоря?

— Аз ли? Ами нищо…

— Така значи? С други думи, според теб ти не изглеждаш странно, така ли? — и се засмя. Този път ми се размина, но занапред не трябваше да очаквам нищо добро.

Zahn беше един от най-смелите в селището. Обиколил бе света и доказваше, че знае много повече неща от другите. Щом чуеше да се разказват истории за динозаври, на лицето му се изписваше раздразнение.

— Приказки! — казваше той. — Искам да видя какво ще правите, ако тук дойде истински динозавър!

— А бе то добре, че от доста време не се мяркат… — рече един от рибарите.

— Не чак от толкова… — злобно се захили Zahn — не се знае дали някоя глутница не обикаля още из равнината… Там нашите стоят на пост ден и нощ, но те си имат доверие един на друг, не прибират външни лица, които не познават… — и закова погледа си върху ми, съвсем преднамерено.

Излишно беше да протакам повече, по-хубаво веднага да изплюя камъчето. Излязох крачка напред.

— Имаш предвид мен, нали? — попитах го.

— Имам предвид всеки, който не знае от кого е роден, нито откъде идва, а претендира да яде от нашия хляб и да ухажва нашите сестри…

Някой от рибарите се опита да ме защити:

— Защо? Грозния си изкарва хляба, работи здравата…

— Знам, че го бива да пренася дънери на гръб — настоя Zahn, — но в момент на опасност, когато ще трябва да се защитаваме с нокти и зъби, кой ни гарантира, че той ще се държи както трябва?

Започна се общ спор. Чудно беше наистина, че никой не допускаше възможността да съм динозавър; приписваха ми само вината, че не съм като тях, че съм чужденец, следователно — вероломен. Спореха доколко присъствието ми увеличава опасността от евентуално завръщане на динозаврите.

— Бих искал да го видя в боя, с тая негова гущерска устичка — продължаваше Zahn да ме предизвиква, гледайки ме презрително.

Застанах до него, очи в очи, и му казах грубо:

— Можеш да ме видиш още сега, ако не побегнеш!

Zahn не очакваше това. Огледа се, а другите ни заобиколиха. Сега друго не ни оставаше, освен да се бием.

Приближих, отклонявайки захапката му, като извих врат и му стоварих една лапа, която го прекатурна по гръб с краката нагоре. Хвърлих се върху него. Но това бе погрешен ход: като че ли не бях виждал да умират динозаври, захапани отдолу, по корема и гърдите в момент, когато смятаха, че са затиснали здравата врага. Все още можех да си служа с опашката, за да не падна и на мой ред да дигна краката; напъвах, но чувствах, че отпускам…

Тогава някой от публиката извика:

— Още малко, давай, динозавре!

Щом чух и разбрах, че съм демаскиран, почувствах, че у мен се връщат силите ми от едно време. Сега щях да ги накарам да изпитат стария страх. Ударих Zahn един, два, три пъти… Намесиха се и ни разтърваха.