Читать «Динозаврите» онлайн - страница 7

Заедно с изгрева на хоризонта се появиха фигури. Настъпваха, готови за атака. Преди още да ги различа добре, вече се усъмних, че това са динозаври; ако не друго, динозаврите се движеха с много повече грация. Когато ги разпознах, не знаех дали да се смея или да се срамувам. Към мен идеха носорози, стадо носорози, едни от първите — едри, смешни, грубовати, с по два рога, но фактически — безопасни, тревоядни. И то с кого бяха сбъркали древните крале на Земята.

Стадото носорози премина шумно покрай мен, спря се да подуши някакви храсталаци и отново се понесе към хоризонта, без изобщо да забележи селището на рибарите.

Тичешком се върнах.

— Нищо не сте разбрали! Това не са динозаври — рекох им аз. — Няма никаква опасност — и за да оправдая дезертьорството си през нощта, добавих:

— Бях излязъл на разузнаване, да издебна врага и да ви съобщя.

— Ние може и да сме разбрали, че не са динозаври, но затова пък разбрахме, че не си никакъв герой — спокойно отговори Zahn и ми обърна гръб.

Безспорно, бяха останали разочаровани и от динозаврите, и от мен. Сега разказите им за динозаврите се превърнаха във вицове, но вече не се чувствах засегнат от техния жалък хумор. В себе си чувствах, че давам право на онова достойнство, което ни бе накарало да изберем участта да изчезнем от лика на Земята, вместо да живеем в свят, който вече не е за нас. И ако случайно бях оцелял, то сякаш това бе станало нарочно, за да мога да се чувствам все още динозавър сред тая жалка паплач, която прикриваше с банални подигравки атавистичния си страх.

Папратов цвят от своя страна промени държанието си и ми разказа следния сън:

— Присъни ми се един смешен, съвсем млад динозавър, когота всички закачаха и подръпваха за опашката. Тогава аз го доближих, разгоних тълпата, изведох го настрана и го погалих. Макар и смешен, установих, че този динозавър беше най-тъжното от всички същества и от жълточервените му очи се стичаха реки от сълзи.

Какво изпитвах при тия й думи? Отвратен бях, че ме оприличава с образа от съня, образ, който извикваше само чувства на състрадание и гавра с динозавърското достойнство. За миг изтръпнах, но гордостта бързо заговори в мен и аз изтърсих право в лицето й презрителните слова:

— Защо ме отегчаваш вечно с тия твои детински сънища! Не можеш ли да сънуваш друго, освен глупости?

Папратов цвят избухна в плач. Отдалечих се, повдигайки рамене.

Това се случи на яза; не бяхме сами. Рибарите не чуха разговора ни, но забелязаха сълзите на девойката.

Zahn реши, че е в правото си да се намеси.

— За какъв се мислиш ти бе, че си позволяваш да обиждаш сестра ми? — рече той с дрезгав глас.

Спрях се, без да отговоря. Готов бях и да се бия, ако се наложеше. Но стилът в селището напоследък беше друг — обръщаха всичко на шега. Сред рибарите се надигна врява: — Хайде, хайде, динозавре! — Знаех много добре, че това е шеговит израз, който употребяваха в последно време, като да кажат: „Хайде, не се надувай толкова!“. Но кръвта ми закипя и викнах: