Читать «Динозаврите» онлайн - страница 8

— Да, динозавър съм, ако искате да знаете, истински динозавър! Ако досега не сте виждали динозавър, ето ме, добре ме разгледайте!

Избухна общ смях.

— Вчера видях един, беше се показал от снега — обади се някакъв старец. Изведнъж всички около него млъкнаха.

Старецът се връщаше от едно пътуване в планините. Размразяването бе разтопило един стар ледник и оттам се показал скелетът на динозавър.

Новината обиколи селището.

— Хайде да идем да видим динозавъра! — и всички хукнаха нагоре към планината, а с тях и аз.

Изкачихме някакви каменни морени, тръгнахме по склонове с изкоренени дънери и птичи скелети. Скоро пред нас се откри долчинка. Лек воал от лишеи вече се зеленееше по освободените от леда скали. С проточен врат от оголени прешлени и разпиляна в дълга серпентина опашка, пред нас лежеше скелетът на огромен динозавър. Гръдният му кош се издуваше като корабно платно и щом вятърът засвиреше между плоските му реберени дъги, сякаш отвътре продължаваше да бие някакво невидимо сърце. Черепът бе настрани, лежеше в неестествена поза, с отворена уста, в която беше застинал един последен, предсмъртен вик.

Новите дотичаха с весела глъчка, но пред черепа, който ги загледа с очните си кухини, те се отдръпнаха мълчаливо няколко крачки встрани. После обърнаха гръб и подеха врявата.

Достатъчно бе някой да премести поглед от скелета към мен, докато стоях надвесен над него да го съзерцавам, за да открие тутакси, че сме еднакви. Но никой не го стори. Тия кости, тия зъби и хищни нокти говореха на непознат език, вече не казваха никому нищо, освен онова неясно име, останало без връзка с настоящето.

Продължих да гледам скелета на моя събрат и сякаш виждах моите собствени оглозгани кости, моите собствени черти, врязани в скалата — всичко, което сме били и сме престанали да бъдем: нашето величие, нашите грешки, нашата разруха.

Сега тези останки щяха да послужат на новите нехайни завоеватели на планетата да означат това случайно за тях място като „Заслона на динозавъра“ или нещо подобно. Не трябваше да позволя това. Истинската природа на динозаврите трябваше да остане скрита. През нощта, докато Новите спяха около скелета, украсен със знаменца, пренесох и зарових кост по кост моя скъп покойник.

На сутринта Новите не намериха никаква следа от скелета, но не останаха дълго да се чудят. Това беше нова загадка, която се прибави към многото загадки, свързани с динозаврите. Те бързо я прогониха от умовете си. И все пак гледката на скелета остави у тях някаква следа. За всички тях представата за динозаврите беше свързана с тъжния им край, затова и в историите, които сега разказваха, се чувстваше нотка на съжаление. Това тяхно съжаление ме дразнеше най-много. Какво беше това тяхно преклонение? Ако някога някой род е имал толкова богата еволюция, толкова дълго и щастливо царство, това бяхме ние. Изчезването на нашия род бе грандиозен епилог, достоен за миналото ни. Какво им побираха главите на тия глупаци от всичко това? Щом ги чувах да оплакват нещастните динозаври, идеше ми да ги подиграя и да им разкажа невероятни, измислени истории. Така или иначе, истината за динозаврите нямаше да бъде разбрана от никого и щеше да остане тайна, която щях да запазя само за себе си.