Читать «Детето на нощта» онлайн - страница 7

Вулдарок разпери ръце и насили устните си да изобразят ус­мивка.

Дензър поклати глава и повторно пристъпи към него, Вул­дарок се дръпна сепнато, опря крака в кресло и тежко се тръш­на в него. Лицето му пламна.

- Надяваш се да ти повярвам ли? - сопна се Дензър. - Пази­ли сте в тайна изчезването на Лиана, но това няма нищо общо със стремежа ви да не се изложите. Други са ви подбудите. Ис­кали сте да я приберете обратно във вашата Школа преди дори да науча, нали? - Той се наведе над мокрото от пот лице и усети по бузите си топлия, леко вмирисан на спирт дъх. - Защо ли, питам се... Уплашихте се, че тя може да изникне изведнъж пред прага на друга Школа с по-способни магове?

Вулдарок пак разпери ръце, но по-нерешително.

- Лиана е дете с единствени по рода си дарби. А тяхното раз­витие трябва да бъде насочено правилно, за да избегнем край­но нежелателните последствия.

- Например пробуждането на способности, събрали магията на всички Школи? Не бих казал, че това е крайно нежелател­но. - Дензър се подсмихна. - Ако това се случи някога, би тряб­вало да празнуваме.

- Вразуми се, Дензър! В Балея няма място за нов Септерн. Нито днес, нито когато и да било. Светът се е променил.

- Дордовер не може да говори от името на цяла Балея. Лиа­на може би ще покаже на всички ни пътя напред.

- Напред ли? - изсумтя Вулдарок. - Завръщането към Един­ството ще бъде крачка назад, приятелю от Ксетеск, пък и едно надарено дете още не означава такава крачка. Едно дете само по себе си е безсилно.

Старият маг от Дордовер изведнъж си прехапа устните.

- Само ако ѝ попречите да разгърне заложбите си... - понечи да се заяде Дензър, обаче гласът му спадна до шепот. - О, това ли било?! Ако ще боговете да се сгромолясат, Вулдарок, но пад­не ли косъм от главата ѝ...

Дебелакът се подпря с ръце и стана.

- Никой няма да ѝ стори зло. Успокой се. Ние в Дордовер сме магове, а не ловци на вещици. - Той пристъпи към врата­та. - Но те съветвам да я намериш и да я доведеш тук. И то ско­ро. Повярвай ми, важно е за всички ни.

- Я се махай! - промърмори Дензър.

- Позволи ми да ти напомня, че се намираш в моята Кула! - озъби се Вулдарок.

- Разкарай се! - кресна магът от Ксетеск. - Нямате предста­ва с какво си играете!

Той се отпусна на креслото си.

- Напротив. Мисля, че ще се убедиш колко ясно осъзнаваме положението - натърти Вулдарок преди да се затътри навън.

Дензър чуваше затихващите тежки стъпки в облицования с дърво коридор. Пак разгъна писмото, което те дори не бяха на­мерили, макар че Ериан не си бе направила труда да го крие хитроумно. Но той бе отгатнал, че му е оставила писмо. Както се бе досетил, че никой друг не го е открил. Да, никакъв усет нямаха...

Прочете писмото отново и въздъхна. Бяха изминали четири години и половина, откакто стояха заедно в полето пред къща­та на Септерн. Но и до ден-днешен другите от отряда на Гарва­ните оставаха единствените, на които би разчитал да му помог­нат. А те бяха малцина. Ериан изчезна, Троун може би още ти­чаше с глутницата си из Трънливата гора. Значи оставаха Хирад, с когото се скара твърде зле преди години и оттогава няма­ше никаква вест от него, Илкар, който се бъхтеше до пълно из­тощение сред развалините на Джулаца, и разбира се - огром­ният мъжага.