Читать «Детето на нощта» онлайн - страница 9

Незнайния воин с усмивка се върна при тезгяха, където То­мас вече бе сложил две кофи с гореща сапунена вода, парцали и дълга дървена дръжка. Най-щастлив се чувстваше в миговете, когато нощем заставаше над люлката да погледа своя спящ мъ­ничък син или се будеше до Диера с лъчите на слънцето, про­никнали през прозореца на спалнята. Изправи килната табу­ретка и шумно отпусна длани върху тезгяха, изпод който се по­даде Томас с бутилка гроздова ракия от Южните острови и две малки чашки. Сипа по глътка за двамата. Томас скоро щеше да навърши петдесет години и вече нямаше никаква коса по гла­вата си, но очите му все така искряха под веждите, а високата му фигура беше гордо изправена и показваше желязно здраве.

- Да пием за поредната добра вечер - подаде той чашата на Незнайния.

- И за досетливостта да наемем още двама прислужници. С тях доста ни олекна.

Двамата бяха приятели от над двайсет години и поне през дузина от тях - съсобственици на „Гарвановото гнездо“. Чукнаха чашите си и отпиха. По една-единствена чашка късно вечер - неизменно спазваха този ритуал през последните четири години. Незнайния воин се бе сражавал цяло десетилетие ре­дом до съратниците си от отряда на Гарваните тъкмо за да се наслаждава накрая на тези мигове от прекрасния живот без приключения.

Потърка лицето си и усети наболата през деня брада, после се озърна към вратата на задната стая, изрисувана с емблемата на Гарваните. Рядко я отваряха напоследък.

- Момко, май пак не те свърта на едно място? - подхвърли Томас.

- Така е - потвърди Незнайния, - но причината не е каквато си мислиш.

- Брей! - изви вежди по-възрдстнйят мъж. - Правичката да си кажа, все не можех да повярвам, че йакрая ще се укротиш и дори ще въртиш кръчмата заедно с мен.

- Защото не си очаквал да оцелея, а? - подкачи го Незнай­ния и взе кофа и парцал.

- Не съм се съмнявал нито за миг, но ти си скиталец по ду­ша, Сол. Боец. Това ти е в кръвта.

Незнайния позволяваше само на Томас и Диера да го назова­ват с истинското му име на Закрилник, а дори когато те го изри­чаха, винаги се сепваше. Защото означаваше, че нещо ги е нака­рало да се тревожат за него. А и той сам си признаваше, че не се е укротил напълно. Имаше още работа за вършене в Ксетеск - тряб­ваше да ги притиска, за да продължат с проучванията и да вър­нат свободата на онези Закрилници, които я пожелаят. Имаше и приятели, с които искаше да се види. Не отричаше поне пред себе си, че нескончаемото еднообразие понякога му дотяга, и коп­нееше да потегли на кон с вързаната на гърба му ножница на ме­ча. Това желание му помагаше да се чувства жив.

И го лишаваше от спокойствие. Ами ако никога не улегне? Внушаваше си, че тези желания ще избледнеят в не толкова далечното бъдеще. Поне вече не му се искаше да се сражава в първата редица и намираше утеха в това. А предложения не липсваха.