Читать «Детето на нощта» онлайн - страница 5

Тя се промъкваше присвита, погледът ѝ шареше напред, вся­ко пристъпяне на кожените ѝ ботуши беше уверено и безшум­но, а зелените и кафявите петна по наметалото, куртката и пан­талона я сливаха с нашарената от слънцето гора. Вече бяха бли­зо до целта. Птиците, свили гнездо в хралупа на висока ела мал­ко по-нататък, зацвърчаха неспокойно, а в изпръхналата пръст полека се изправяха стръкове трева, настъпени съвсем скоро от човешки крак.

Ренерей спря до широкия дънер на грамаден стар дъб и опря длан в него, за да усети енергията му, а другата ръка протегна с изпънати пръсти и даде знак на Трюун. Без да поглежда към него, знаеше, че се е скрил.

На десет крачки пред нея нарушените въздушни потоци, ко­ито проличаха по разкривените очертания на шубраците, из­дадоха присъствието на маг под Невидимо було. Той се промък­ваше съвсем бавно, за да остане недостъпен за зрението, и Ре- нерей отново изчака малко, за да се възхити на уменията му.

Приведена така, че пръстите ѝ почти докосваха земята, тя го доближи, а погледът ѝ фиксираше разположението на сен­ките, за да си представи умът очертанията на тялото му. Висо­ка, стройна и силна фигура, но магът или магьосницата не по­дозираше своята гибелна уязвимост. Елфидата не издаде ника­къв звук, движенията ѝ не се отразиха на нищо наоколо, а тва­рите в гората не се смутиха от появата ѝ.

В миг извади кинжала си от кожената кания, изправи се ряз­ко, стисна с пръсти челото на мага и отметна главата назад, а другата ръка преряза гърлото му. Кръвта плисна върху зеле­ните листа, мъжът потрепери за последен път, толкова сащи­сан, че дори не изохка. Заклинанието на Булото се разпръсна и откри черни, прилепнали по тялото дрехи и бръсната глава. Ко­гато ги убиваше по този начин, Ренерей не поглеждаше лицата им. Изненадата и потресът, застинали в очите им, само подк­лаждаха чувството ѝ за вина.

Тя положи трупа по лице върху пръстта, избърса ножа и го прибра. После даде знак на Трюун, че продължават напред.

Някъде наоколо се спотайваше още един, Ериан и Лиана бя­гаха уплашени, а денят скоро щеше да свърши.

* * *

Дензър седеше в кресло до огнището, но в кабинета беше прохладно и есенният вятър разтърсваше прозорците. В мътното сиво небе се носеха изронени листа, ала мразовитите повеи навън не можеха да се мерят със студа, сковал душата на мага от Ксетеск, откакто дойде в Кулата на Дордовер.

Още в мига когато пристигна конникът пратеник и поиска да говори с него, той се досети, че положението е отчайващо. Но мъртвешката тежест в стомаха му и прескачащите удари на сър­цето се превърнаха в леден гняв, когато научи, че са прахосали цели шест седмици в препирни дали изобщо да го повикат.

Отначало го жегна разочарованието, че Ериан не се е опита­ла да достигне съзнанието му с мисловна връзка, но пък невед­нъж бяха минавали седмици преди умовете им да се потърсят отново. А сега, нерадостно си напомняше Дензър, и голямото разстояние би могло да ѝ попречи, ако се опита.