Читать «Детето на нощта» онлайн - страница 3

Враговете бяха при каруцата с отметнато нагоре чергило. Кръжаха наоколо и гневно се обвиняваха един друг. Той знае­ше, че и те го виждат, но нямаше значение. Вече не можеха да го хванат, но още по-важно беше, че ги отклони от тяхната цел. Половин ден бяха преследвали празна каруца.

Но нямаше време да се хвали сам. Успя да подлъже шести­ма хапльовци, а далеч по-хитроумни врагове продължаваха преследването. Те нямаше да се издадат толкова лесно.

* * *

Ериан се взираше в дъщеря си, която дремеше неспокойно в скута ѝ, и за пръв си зададе въпроса дали не е постъпила непоп­равимо глупаво. Първият им ден в Трънливата гора мина леко. Лиана беше с ведър дух, двете си тананикаха песнички за пъ­тешественици, докато вървяха на юг. Осеяната със слънчеви лъчи гора лъхаше на чиста, приветлива свежест. Първата нощ беше същинско приключение за момичето - спа на открито, за­вита с наметалото на майка си и пазена от заклинания против натрапници. А когато Лиана се унесе, Ериан стори още нещо - настрои усета си към спектъра на маната в търсене на призна­ци, че не всичко е наред.

Не защото очакваше някаква опасност през тази нощ. Раз­читаше, че онези от Гилдията знаят какво вършат и ще ги зак­рилят. И макар че в Трънливата гора се навъртаха вълци, не бе известно да налитат на хора. Впрочем като магьосница от Дордовер тя можеше да се предпази по-добре от почти всеки друг.

Но през втория ден настроението се промени. Навлязоха в горските дебри, покровът от клони и листа над тях се сгъсти и повечето време вървяха в сенките. Ободряваха се само когато слънцето проникваше до земята около краката им. Разговори­те и песните се накъсваха, а накрая секнаха. Ериан се мъчеше да измисли какво да каже на своята все по-настръхнала дъще­ря, а и откриваше, че думите сякаш се плъзгат покрай ушите на Лиана, виждаше уплаха в очите ѝ.

Трябваше да си признае, че същите чувства спохождат и нея. Разбираше - или поне си внушаваше, че разбира - защо се на­лага да вървят сами. Но доверието ѝ в Гилдията чезнеше бързо. Очакваше някой да ги потърси, а това все не се случваше. И сега всяко припукване на съчка или проскърцване на клон я сепваха. Ослушваше се напрегнато за птичето чуруликане и се опитваше да разсее с него Лиана. Излъга я, че когато птиците пеят, не може да има опасност наоколо.

Стараеше се да запази усмивката на лицето си, обаче знае­ше, че не е убедила докрай момичето в необходимостта да про­дължат нататък. Малката ѝ дъщеря се умори и към края на сле­добеда спряха. Ериан се облегна на покрито с мъх дърво, а Ли­ана задряма. Горкото дете! Едва на пет години е принудено да се спасява с бягство, без да проумява защо.

Ериан погали дългата черна коса на момичето и побутна нас­трани куклата, която опираше в бузата ѝ. Загледа се към гора­та. Шумоленето на ветреца между дърветата и поклащането на сенките ѝ се струваха някак злонамерени. Въображението ѝ по­каза прокрадваща се вълча глутница и тя тръсна глава, за да се отърве от видението. Но някой наистина ги дебнеше. Ериан ясно долавяше това. Не успяваше да прогони мисълта, че вървя­щият подире им не принадлежи към Гилдията.