Читать «Детето на нощта» онлайн - страница 4

Сърцето ѝ изведнъж се разтуптя и я обзе паника. Пред нея се мяркаха сенки, оформяха се в човешки силуети и избягваха извън полезрението ѝ точно преди да ги различи. Устата и пре­съхна. Защо се озоваха тук?! Жена и малко дете, преследвани от сила, на която не можеха да се опълчат. И повериха живота си на чужди хора, които несъмнено вече са ги изоставили.

Колкото и топъл да бе следобедът, Ериан се разтрепери и раз­съни Лиана, чийто поглед потърси утеха в очите на майката, но не я откри.

- Мамо, те защо само гледат отстрани? Защо не ни помагат?

Ериан мълчеше, момичето повтори въпроса и добави:

- Не ни харесват ли?

Жената се засмя и погали дъщеря си по косата.

- Че може ли някой да не те харесва? Мисля си, че се налага да обикалят наоколо, за да не успее никой да ни издебне.

- Мамо, а кога ще стигнем?

- Скоро, мила. Скоро. И тогава ще си отдъхнеш. Сигурно ве­че сме близо.

Но думите прозвучаха пресилено и в собствените ѝ уши, а вятърът в клоните сякаш нашепваше за гибел.

Лиана я изгледа строго, макар че брадичката ѝ потрепваше.

- Мамо, тук ми е неприятно.

Ериан сгуши глава в раменете си.

- И на мен, скъпа. Искаш ли да си намерим по-хубаво място?

Лиана кимна.

- Няма да позволиш на лошите хора да ме хванат, нали?

- То се знае, че няма.

Помогна на дъщеря си да се изправи, намести раницата на гърба си и пак поеха на юг, както им бяха заръчали. Докато крачеха забързано, наплашени от невидимите опасности наоколо, Ериан се мъчеше да си припомни как биха се отървали от преследвачи Незнайния воин или Троун. Те щяха да внимават къде стъпват и да оставят фалшиви следи, заблуждаващи вра­га за посоката. Дори поумува не може ли да носи Лиана под Не­видимо було, за да не ги зърне никой. Това би изцедило силите ѝ...

Подсмихна се невесело. Тази непривична за нейната дъще­ря игра поне за малко щеше да отвлече вниманието ѝ, но зало­гът беше твърде голям.

* * *

Онези се промъкваха доста умело в гората, но очите на ел­фите не пропускаха нищо под сенчестия покров на листака. Ренерей си призна, че ловкостта им я изненадва - движеха се без­шумно, стараеха се да не оставят никакви следи. Дори одобря­ваше резките криволици в прокрадването им - опитваха да прикрият посоката, в която са се запътили.

И биха успели да се отърват от почти всеки друг следотърсач. Но Ренерей и Трюун бяха израснали в гората, откриваха и най- нищожната промяна, причинена от минаващите хора. Сухо лис­то, прилепено от подметка към влажната пръст. Откъртено с ра­мо хлабаво парче кора на издайническа височина. Разместени пар­чета от съчка. А дори тези хора нямаше как да скрият мимолетна­та сянка, откроила се под сноповете слънчеви лъчи, завихряния- та във въздуха и по-тревожната гълчава на горските обитатели.

Ренерей водеше, Трюун охраняваше сестра си на двайсети­на крачки встрани и малко по-назад. Двамата елфи вървяха по дирите цял ден и постепенно догонваха набелязаните жертви, но не допускаха те да доловят, че са преследвани.