Читать «Детето на нощта» онлайн - страница 2

Джарин се смръщи, надигна се и някакво движение в море­то прикова погледа му. Вцепени се.

С неимоверна бързина към него прииждаше водна стена, а зад нея се сгъстяваха и тъмнееха плътни облаци. Тази страхо­вита, надвисваща, покрита с пяна синьосива планина се прос­тираше докъдето погледът му стигаше и в двете посоки.

Просто гледаше, не стори нищо друго. Би могъл да издърпа котвата, да опъне платното и да обърне лодката към брега, но нямаше смисъл. Гигантската вълна се издигаше на повече от сто стъпки, нямаше къде да се скрие от нея и само щеше да на­мери смъртта си, запратен върху ръбестите скали.

Открай време Джарин се заричаше, че ще посрещне гибелта с отворени очи. Затова се изправи в лодката, изрече набързо молитва към духовете да го пренесат в пристанището, приюти­ло душите на предтечите, и се наслади на смразяващата мощ на стихията до мига, когато тя го потопи в забравата.

1

Покритата с чергило каруца трополеше към Ястребови зъбе­ри по обраслите коловози на коларския път край гората. Коле­лата подскачаха по камъните, дървенията скрибуцаше, метал­ните нитове скърцаха. Коларят подканяше двата си коня да по­бързат, плющеше с поводите и подвикваше насърчително, а жи­вотните теглеха неустойчивия товар с такава скорост, че краят беше неизбежен.

Но имаше време дотогава.

Всеки подскок по неравностите раздрусваше коларя, Който изви глава да погледне през рамо. През облака прахоляк зад каруцата виждаше, че онези приближават. Шестимата конни­ци бързо скъсяваха разстоянието, не им пречеше теренът, спъ­ващ колелата.

От половин ден гледаше как го настигат, зорките му очи ги откриха почти в същия миг, когато го забелязаха и подгони­ха. Отначало не се наложи да се носи толкова шеметно нап­ред, но с отминаването на следобеда пролича, че преследвачи­те са готови да изтощят конете си до смърт, за да го настиг­нат. Нищо изненадващо. Това, което те очакваха да намерят под чергилото, струваше далеч повече от живота на няколко ездитни животни.

Той пак се загледа с усмивка в пътя отпред и разтръска по­водите. С наближаването на здрача по ясното небе плъзваха облаци. Коларят се почеса по брадичката и огледа конете си. По хълбоците им се стичаше пот, те мятаха глави и в усилия­та си да теглят по-бързо притискаха уши към главите си и се блещеха.

- Добре се справихте - похвали ги той.

Дадоха му толкова време, колкото му бе нужно.

Пак се озърна. Онези бяха на стотина крачки зад него. Глух удар оповести долитането на първата стрела. Той си пое дъх. Моментът бе настъпил.

Сгушил глава в раменете си, коларят пусна поводите и се мет­на върху десния кон. Тутакси усети през панталона колко е сго- рещено тялото му, чуваше тежкото му дишане.

- Кротко сега, кротко... - промърмори тихо.

Потупа шията на коня и извади кинжала си. Острието бе на­точено и с един замах сряза хамутите. Смуши с пети животно­то и то отскочи надясно от каруцата, в която остана впрегнат другият кон. Каруцата рязко забави ход и кривна вляво. Мъ­жът се надяваше да не се преобърне.

Отвърза юздата от рога на седлото, наложи волята си на ко­ня и наведен над шията му препусна встрани. А когато чу ви­кове зад гърба си, дръпна юздата и се обърна.