Читать «Двойният мъртвец» онлайн - страница 104

— Бихте могли да се осведомите от господин Ригучо — подсказа Фацио на комисаря. — Обикновено към седем следобед в дирекцията на полицията в Монтелуза вече имат доста ясна представа за ситуацията.

— Не, защото вече питах Ригучо за доста неща. Той е истинско ченге, възможно е да се усъмни. Но може би има друг начин. В управлението на пристанището. Там пристигат всички сведения както от Лампедуза, така и от риболовните кораби и катерите, а те ги препредават на дирекцията на полицията. Естествено, само онова, което успеят да научат, защото за много от пристигащите плавателни съдове с нелегални емигранти не се знае нищо, ама нищичко. Познаваш ли някого от пристанищното управление?

— Не, господин комисар.

— Аз — да — каза Мими. — До миналата година се виждах с един лейтенант. Все още е тук, срещнахме се случайно миналата неделя.

— Добре. Кога можеш да отидеш да поговориш с този лейтенант?

— Този лейтенант е жена — поправи го Мими. И добави: — Но не си създавайте илюзии. Пробвах се, но без никакъв шанс. Останахме си само приятели. Веднага щом се върна от Спигонела, ще придружа Беба до вкъщи и отивам да се видя с нея.

— Комисарю, а с Мардзила какво да правим? — попита Фацио.

— С този ще се занимаем чак след Спигонела, заедно с господин Агулия.

* * *

Оказа се неприятно изненадан, като отвори хладилника. Да, Аделина беше привела в ред дома му, но за ядене му беше приготвила само половин варено пиле. Що за гадория?! Та това е порция за болен човек! За някого, на когото са дали последно причастие! В този момент го обзе ужасното съмнение, че Фацио е съобщил на прислужницата за неговото неразположение и затова тя го държи на лека храна. Как бе успял обаче да й го каже, след като телефонът беше изключен? С пощенски гълъб ли? Не, това, естествено, е отмъщението на Аделина, вбесена от безпорядъка, в който беше намерила дома му. На масата в кухнята имаше бележка, която не беше забелязал, докато си приготвяше кафе: „Спалнята ще си я оправите сам, тъй като сега спите в нея“.

Седна на верандата и запреглъща вареното пиле с помощта на цял буркан туршия. Точно към края звънна телефонът.

Очевидно Аделина го беше включила. Беше Ливия.

— Салво, най-накрая! Толкова се притесних! Вчера вечерта ти звънях десетина пъти, чак до полунощ. Къде беше?

— Извини ме, но трябваше да правя една засада и…

— Исках да ти кажа нещо хубаво.

— Тоест?

— Утре пристигам.

— Наистина ли?

— Да. Толкова мрънках, че накрая ми дадоха три дни.

Монталбано усети, че го обзема вълна на задоволство.

— Е, нищо ли няма да кажеш?

— В колко часа пристигаш?

— На обяд в Пунта Раизи.

— Или ще дойда аз, или ще изпратя някого да те вземе. Много съм…

— Хм? Толкова ли ти е трудно да го кажеш?

— Не. Много съм щастлив.

Преди да отиде да си легне, защото му се беше придремало, трябваше да вкара в ред спалнята, иначе нямаше да затвори очи.

— Ти не си само представител на реда — беше му казала веднъж Ливия, изпълнена с негодувание заради порицанието му, че си разхвърля нещата из цялата къща, — но направо си негов роб.

* * *

Мими Ауджело се върна, когато отдавна вече беше минало шест часа, а след него влезе и Фацио.