Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 91

— Не само за жени, раа — каза маа Рамотсве. — Ние сме жени детективи, но работим и за мъже. Като господин Пател например. Той е ползвал нашите услуги.

— Смятате, че можете да кажете нещо на мъжете? — усмивката му стана по-широка.

— Понякога — отговори спокойно маа Рамотсве. — Зависи. Понякога мъжете са твърде горди, за да ни слушат. На такъв мъж не можем да кажем нищо.

Той присви очи. Забележката беше двусмислена. Може би тя искаше да внуши, че той е горд, но може просто да говореше за други мъже. Разбира се, че има други, които…

— Както и да е — каза господин Готсо. — Знаете, че от колата ми е изчезнало нещо мое. Матекони казва, че вие можете да разберете кой го е взел и да ми го върнете.

Маа Рамотсве кимна в знак на съгласие.

— Вече го направих — каза тя. — Разбрах кой е разбил колата ви. Две момчета.

Господин Готсо вдигна едната си вежда.

— Как се казват? Кажете ми кои са те.

— Не мога да го направя — каза маа Рамотсве.

— Искам да ги напляскам. Вие ще ми кажете кои са те.

Маа Рамотсве вдигна очи към господин Готсо и срещна погледа му. За известно време никой не каза нищо. Накрая тя се обади:

— Дадох им дума, че няма да кажа имената им на никого, ако ми върнат това, което са откраднали. Така се разбрахме.

Докато говореше, тя разглеждаше кабинета на господин Готсо. Той се намираше точно зад Търговския център, на невзрачна странична уличка, означен с голяма синя табела, на която пишеше:

„ГОТСО ХОЛДИНГ ЕНТЪРПРАЙЗИС“

Стаята беше просто мебелирана и ако не бяха фотографиите на стените, човек едва ли би разбрал, че това е кабинет на много влиятелен човек. Но фотографиите издаваха това: господин Готсо с Моешушу, краля на Басото; господин Готсо с Хейстингс Банда; господин Готсо със Собуза II. Това беше човек, чието влияние се простираше и извън границите на страната.

— Дали сте обещание от мое име?

— Да. Това беше единственият начин да получа вещта обратно.

Господин Готсо изглежда се замисли за момент; маа Рамотсве погледна една от снимките по-внимателно. На нея господин Готсо даряваше чек за някаква благотворителна кауза и всички се усмихваха. „Голяма сума бива дарена за благотворителност“, гласеше изрязаното заглавие от вестник отдолу.

— Много добре — каза той. — Предполагам, че не сте могли да сторите друго. А сега кажете къде е откраднатото?

Маа Рамотсве бръкна в чантата си и извади кожената кесия.

— Това е, което ми дадоха.

Тя я сложи на масата, а той се протегна и я взе.

— Не е мое, разбира се. Принадлежи на един от моите хора.

Търсех го заради него. Нямам представа какво е.

— Мути. Лек, направен от знахар.

Погледът на господин Готсо беше твърд като стомана.

— Нима? Дребен амулет, в който вярват суеверните?

— Не бих казала — поклати глава маа Рамотсве. — Мисля, че това е много силно нещо. Освен това доста скъпо.

— Силно ли? — Тя забеляза, че главата му не помръдва, докато говореше. Само устните му шаваха, докато завалените думи се отронваха от тях.

— Да. Много е ефикасно. Ще ми се и аз да можех да намеря нещо такова. Но не знам къде да търся.