Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 93

Лекарите обаче не бяха като болниците, маа Рамотсве винаги се впечатляваше от тях. Тя се възхищаваше на усета им за доверителност, вдъхваше й спокойствие фактът, че кажеш ли на доктора нещо, той, подобно на свещеник, ще отнесе тайната ти в гроба. Това никога не може да се срещне сред адвокатите, които, общо взето, са хора, дето обичат да се хвалят, и винаги са готови да разкажат някаква история за сметка на клиента. А като се замисли човек, някои счетоводители са също толкова недискретни, като обсъждат кой колко е изкарал. Що се отнася до докторите обаче, можеш с все сила да се мъчиш да изкопчиш от тях някаква информация, но те винаги си държат устата затворена.

Така и трябваше да бъде, мислеше си маа Рамотсве. Не бих искала някой друг да знае за моите… Но всъщност за какво имаше да се притеснява тя? Замисли се сериозно. Теглото й едва ли беше нещо конфиденциално, пък и тя се гордееше, че е традиционно сложена африканка, за разлика от онези ужасни, подобни на пръчки създания, които човек вижда в рекламите. Или пък мазолите й — те тъй или иначе се виждаха, когато носеше сандали. Всъщност нямаше нищо, което да крие.

Виж, запекът беше съвсем друга работа. Би било ужасно, ако цял свят знаеше за неприятности от такова естество. Тя ужасно съжаляваше хората, които страдат от запек, а добре знаеше, че те не бяха малко. Навярно бяха достатъчно, за да образуват политическа партия — може би с шанс дори да сформират правителство, — но какво би правила такава партия, ако дойде на власт? Според нея — нищо. Щеше да се опита да прокара закони, но нямаше да успее.

Тя прекрати това безплодно разсъждение и се залови за работа. Нейният стар приятел д-р Макетси и беше телефонирал от болницата и я беше попитал дали вечерта може да се отбие в агенцията й на връщане към къщи. Тя с готовност се съгласи. Двамата с д-р Макетси бяха от Мочуди и въпреки, че той беше с десет години по-голям от нея, тя го чувстваше изключително близък. Тъй че тя отмени часа си при фризьора, който трябваше да сплете косата й на плитки, и остана зад бюрото си, занимавайки се с досадни книжа, докато не чу познатия глас на д-р Макетси, който извика „Ку-ку!“ на влизане.

Поклюкарстваха малко за семействата си, като пиеха чай и размишляваха за това, как се беше променил Мочуди от тяхно време насам. Тя попита за лелята на д-р Макетси — пенсионирана учителка, към която половината градче все още се обръщаше за съвет. Той каза, че силите й още не са свършили и сега я натискат да се кандидатира за парламента.

— Нуждаем се от повече жени в обществения живот — каза д-р Макетси. — Жените са много практични. За разлика от мъжете.

Маа Рамотсве с готовност се съгласи.

— Ако на власт бяха повече жени, те нямаше да позволят да избухват войни — каза тя. — Жените не се вълнуват от битките. Ние виждаме войната такава, каквато е — разкъсани тела и разплакани майки.