Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 9

Някои мислят за Бог като за бял човек — представа, която мисионерите донесоха със себе си много отдавна и която, изглежда, е влязла дълбоко в главите на хората. Но аз не мисля, че това е така, защото няма разлика между белите и черните хора; всички ние сме еднакви; всички сме просто хора. Във всеки случай Бог е бил тук и преди да дойдат мисионерите. Тогава сме го наричали с друго име и той не е живеел в страната на евреите; живеел е тук в Африка, в скалите, в небето, на местата, където знаехме, че обича да бъде. Когато умреш ще отидеш някъде другаде и Бог също ще е там, но ти няма да успееш да стигнеш особено близо до Него. А и защо ли Той да иска това?

В Ботсуана има легенда за две деца, брат и сестра, които били възнесени на небето от един смерч и открили, че небето е пълно с хубави бели крави. Така си го представям и аз и се надявам, че това е истина. Надявам се, че когато умра, ще отида на място с такива крави със свеж дъх, които ще ме наобиколят от всички страни. И ако тъкмо това ме очаква, с радост ще тръгна утре или дори още сега, на мига. Но ми се ще да се сбогувам с Прешъс и да държа ръката на дъщеря си, когато тръгвам. Така ще си тръгна щастлив.

Аз обичам нашата страна и съм горд да бъда тсуана. Никоя друга страна в Африка не може да държи главата си така гордо вдигната. Ние нямаме политически затворници и никога не сме имали. Имаме демокрация. Не проявихме нехайство — банката на Ботсуана е пълна с пари от нашите диаманти. Не дължим никому нищо.

Но в миналото нещата стояха зле. Преди да изградим своята страна, трябваше да ходим в Южна Африка за работа. Отивахме в мините, също като хората от Лесото, Мозамбик, Малави и много други страни. Мините поглъщаха нашите мъже и оставяха вкъщи само старците и децата. Копаехме злато и диаманти и правехме белите богати. Те строяха своите големи къщи, с високите огради и колите отпред. А ние копаехме отдолу и изкарвахме на бял свят скалата, върху която те построиха всичко това.

Аз отидох в мините, когато бях на осемнайсет. Тогава тук беше протекторатът Бечуаналенд и британците управляваха нашата страна, за да ни опазят от посегателствата на бурите или поне те казваха така. В Мафикенг, на границата с Южна Африка, имаше един комисар, който понякога идваше да говори с местните вождове. Казваше: „Направете това; направете онова.“ И всички вождове му се подчиняваха, защото знаеха, че иначе той ще ги отстрани. Но някои от тях бяха по-умни и когато британците казваха: „Направете това“, те отговаряха: „Да, сър, ще го направя“, а през цялото време зад гърба им правеха обратното или просто се преструваха, че правят нещо. Така в продължение на много години не се случваше нищо. Това беше добра система на управление, защото повечето хора не искаха нищо да се случва. Това е проблемът с правителствата в наши дни. През цялото време те искат да правят разни неща; непрекъснато са много заети и мислят какво е следващото, което могат да направят. Но хората не искат това. Хората искат да ги оставят на мира да се грижат за своя добитък.