Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 8

Някои не могат да понесат такава новина. Мислят си, че трябва да живеят вечно, и започват да реват и да се вайкат, когато разберат, че времето им идва. Аз не се чувствам така и не заплаках, когато докторът ми съобщи тази новина. Единственото нещо, което ме натъжава, е, че ще напусна Африка, когато умра. Обичам Африка, моята майка и моя баща. Когато умра, ще ми липсва миризмата на Африка, защото казват, че там, където отиваш — където и да е то, — няма миризми и вкусове.

Не казвам, че съм смел човек — не съм, — но изглежда наистина не се противя на новината, която научих. Мога да хвърля поглед назад към шейсетте години, които преживях и да мисля за всичко, което съм видял, за това, как започнах от нищо, а сега имам двеста глави добитък. Имам и добра дъщеря, вярна дъщеря, която се грижи добре за мен и ми прави чай, докато седя на припек и гледам хълмовете в далечината. Когато ги гледаш отдалеч, тези хълмове са сини. Всичко далечно в тази страна е синьо. Тук сме далеч от морето, Ангола и Намибия стоят между нас и брега, и все пак над нас и около нас е този голям празен син океан. Никой моряк не може да бъде толкова самотен, колкото човек, застанал в средата на нашата земя, обграден от стотици километри синева.

Никога не съм виждал морето, въпреки че един човек, с когото работех в мините, ме покани веднъж в родното си място в Зулуленд. Каза ми, че там имало зелени хълмове, които стигали до Индийския океан, и че от прага си виждал кораби в далечината. Казваше, че жените от неговото село правели най-хубавата бира в страната и че там можело човек години наред да седи на припек и да не върши нищо, освен да прави деца и да пие царевична бира. Казваше, че ако отида с него, можел да ми намери жена; можело и да пренебрегнат факта, че не съм зулус, стига да съм готов да платя на бащата достатъчно пари за момичето.

Но за какво ми беше да ходя в Зулуленд? Защо да искам нещо друго, освен да живея в Ботсуана и да се оженя за момиче тсуана? Затова му рекох, че това със Зулуленд звучи чудесно, но всеки човек носи в сърцето си картата на своята собствена страна и сърцето никога няма да ти позволи да забравиш тази карта. Казах му, че ние в Ботсуана нямаме зелени хълмове като хълмовете в неговото родно място, нямаме си и море, но пък имаме Калахари и земя, която се простира по-надалеч, отколкото човек може да си представи. Казах му, че ако си роден в безводен край, даже да мечтаеш за дъжд, не го искаш чак толкова много и слънцето, което прежуря, изобщо не ти пречи. Тъй че аз не отидох с него в Зулуленд и така и не видях морето. Но това не ме направи нещастен.

И ето ме, сега седя тук, почти в края на живота си, и мисля за всичко, което ми се е случило. Но не минава и ден, в който да не мисля за Бог и за това, какво ли е да умреш. Не се страхувам от смъртта, защото не се страхувам от болката, а тази, която изпитвам сега, е напълно поносима. Дадоха ми хапчета — големи бели хапчета — и ми казаха да ги вземам, ако болката в гърдите ми стане прекалено силна. Но от тези хапчета ми се доспива, а аз предпочитам да стоя буден. Тъй че си мисля за Бог и се чудя какво ще ми каже Той, когато застана пред Него.