Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 10

По това време вече бяхме напуснали Махалапие и се бяхме преселили в Мочуди, където живееха роднините на майка ми. Аз харесвах Мочуди и щях да се радвам да остана там, но баща ми каза, че трябва да отида в мините, понеже неговите земи не бяха достатъчно плодородни, за да издържат мен и жена ми, ако се оженя. Нямахме много добитък, а посевите, които отглеждахме, едва ни стигаха да изкараме годината. Затова, когато дойде камионът от Южна Африка, който набираше работници за мините, аз отидох да се запиша. Сложиха ме на един кантар, после ми преслушаха гърдите и ме накараха да тичам нагоре-надолу по една стълба в продължение на десет минути. След това един човек каза, че от мен ще стане добър миньор и ме накараха да напиша името си на лист хартия. Попитаха ме как се казва нашият вожд и дали някога съм си имал неприятности с полицията. Това беше всичко.

Заминах с камиона още на следващия ден. Имах един куфар, който баща ми ми беше купил от индийския магазин. Имах само един чифт обувки, но пък цели две ризи и три-четири панталона. Това беше всичко, което притежавах, ако не броим малко сушено месо, което майка ми ми беше дала. Качих куфара си в камиона и после всички семейства, които бяха дошли да се сбогуват, започнаха да пеят. Жените плачеха, а ние им махахме за сбогом. Младите мъже винаги се опитват да не плачат и да не изглеждат тъжни, но сърцата на всички ни бяха свити.

Отне ни дванайсет часа да стигнем до Йоханесбург, защото в онези дни пътищата бяха тежки и, ако камионът караше много бързо, щеше да счупи някоя ос. Пътувахме през Западен Трансваал, в жегата, наблъскани в камиона като добитък. На всеки час шофьорът спираше, идваше отзад и ни даваше манерки с вода, които пълнеха във всеки град, през който минавахме. Можеше да задържиш манерката само за няколко секунди, като през това време изпиеш колкото може повече вода. Мъжете, на които това беше вторият или третият договор, знаеха за това и си носеха бутилки с вода, която деляха с други, изпаднали в отчаяно положение. Всички тсуана се подкрепяхме, но не бихме гледали и как някой от друго племе се мъчи.

По-старите мъже наставляваха по-младите. Казваха, че сега, след като сме се хванали на работа, вече не сме деца. Казаха ни, че в Йоханесбург ще видим неща, които дари не сме си представяли, и че ако сме слаби или глупави или пък не работим достатъчно здраво, животът ни оттук насетне няма да бъде нищо друго, освен страдание. Казаха ни, че ще видим жестокост и порочност, но ако се държим здраво за другите тсуана и правим това, което по-възрастните ни казват, ще оцелеем. Аз си мислех, че те може би преувеличават. Спомних си по-големите момчета, които ни разказваха за посвещението, през което всички трябва да преминем, и ни предупреждаваха какво ни чака. Говореха всичко това, за да ни плашат, а реалността беше съвсем различна. Но тези мъже казваха абсолютната истина. Чакаше ни точно това, което те бяха предсказали, че дори по-лошо.