Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 11

В Йоханесбург две седмици ни обучаваха. Всички ние бяхме доста силни и здрави, но никой не можеше да бъде пратен в мините, преди да стане още по-як. Така че ни закараха в една сграда, пълна с гореща пара, и ни караха да се качваме върху едни пейки и да слизаме от тях по четири часа на ден. Някои не издържаха, припадаха и трябваше да ги вдигат на крака, но аз някак си оцелях и преминах към следващата част от нашето обучение. Там ни обясниха как ще бъдем свалени в мините и какво трябва да правим там. Говореха ни за безопасността, как можело някоя скала да падне върху нас и да ни смаже, ако сме невнимателни. Вкараха един човек без крака, сложиха го на масата и ни накараха да слушаме, докато той ни разказваше какво му се е случило.

Научиха ни на фунагало — езикът, на който се дават нарежданията под земята. Зулусите се смееха, когато го чуваха, защото в него има много зулуски думи, но все пак е различен. Това е език, който е много подходящ, за да се казва на хората какво да правят. В него има много думи, които означат „бутам“, „вземам“, „тласкам“, „нося“, „товаря“, но няма думи, с които да се говори за любов, за щастие или за птичите песни на зазоряване.

След това ни свалиха в шахтите и ни показаха какво трябва да правим. Сложиха ни в клетки под големи колелета и тези клетки се спуснаха надолу, бързи като ястреби, които връхлитат плячка. Долу имаше влакове — малки влакове, в които ни качиха и ни закараха накрая на дълги, тъмни тунели, пълни със зелени скали и прах. Моята работа беше да товаря скалата, след като са я взривили, това правех по седем часа на ден. Заякнах, но през цялото време навсякъде около мен имаше прах, и само прах.

Някои мини бяха по-опасни и всички знаехме кои бяха те. В по-безопасните мини много рядко виждаш носилки под земята. Обаче в някоя опасна мина носилките се срещат често, виждаш как качват в клетките мъже, които викат от болка или, още по-лошо, мълчат под дебели червени одеяла. Всички ние знаехме, че единственият начин да оцелееш, е да влезеш в група, в която мъжете имат това, което всички наричаха „усет за скалата“. Всеки добър миньор го имаше. Умението да разбира какво прави скалата, какво чувства тя, и да знае кога са необходими допълнителни подпори. Дори само един-двама от групата да не знаеха това, нямаше значение колко добри бяха другите. Скалата щеше да падне, щеше да затрупа и лошите миньори, и добрите.

И от още нещо зависеха шансовете ти за оцеляване — от това, какъв бял миньор ти се е паднал. Белите миньори бяха отговорници на бригадите, но повечето почти нямаха работа. Ако бригадата беше добра, нейният шеф добре си знаеше работата. Белият миньор се правеше, че дава нарежданията, но знаеше, че всъщност шефът на бригадата върши всичко. Имаше обаче и немалко глупави бели миньори, които управляваха бригадата си много зле. Те викаха и удряха хората, ако смятаха, че не работеха достатъчно бързо, а това можеше да бъде много опасно. Но когато скалата паднеше, белият миньор никога не беше под нея; той стоеше в края на тунела с другите белите миньори, където чакаха да им съобщим, че работата е свършена.