Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 7

Ние не забравяме, мислеше си маа Рамотсве. Може главите ни да са малки, но са така пълни със спомени, както небето понякога се изпълва с жужащи пчели. Пълни са с хиляди и хиляди спомени — за миризми, места, дреболии, които са ни се случили и които се връщат неочаквано, за да ни напомнят кои сме. Коя съм аз? Аз съм Прешъс Рамотсве, гражданка на Ботсуана, дъщеря на Обед Рамотсве, който умря, защото беше миньор и вече не можеше да диша. Неговият живот остана незаписан; кой би си направил труда да описва живота на обикновените хора?

Аз съм Обед Рамотсве, роден съм близо до Махалапие през 1930 г. Махалапие е на средата между Габороне и Франсистаун, на пътя, който продължава до безкрай, сякаш вечно, нанякъде. Разбира се, в онези дни това беше обикновен прашен път, железницата беше много по-важна. Пътят идваше от Булавайо, влизаше в Ботсуана при Плумтри и след това продължаваше на юг чак до Мафикенг, отвъд Ботсуана.

Като дете обичах да гледам как влаковете изпускат пара от двете си страни. Те изпускаха големи облаци пара, а ние с другите деца се надпреварвахме да тичаме колкото се може по-близо до тях. Огнярите викаха по нас, а началник-гарата надуваше свирката си, но така и не успяваха да се отърват от нас. Ние се криехме зад храстите и товарите и изскачахме иззад тях, за да искаме монети под затворените прозорци на влаковете. Виждахме белите да гледат от прозорците си, като призраци; понякога те ни подхвърляха някое и друго родезийско пени — големи медни монети с дупка в средата, — а ако бяхме късметлии, хвърляха ни даже дребна сребърна монета, стигаща за малка кутия сироп.

Махалапие беше разпокъсано селце с колиби, направени от кафяви, изпечени на слънце тухли от кал, и няколко постройки с тенекиени покриви. Те принадлежаха на началника на железницата и за нас бяха олицетворение на далечния, недостижим лукс. Имаше училище, управлявано от един англикански свещеник и една бяла жена с лице, изгоряло от слънцето. И двамата говореха сетсуана, което беше необичайно, но ни преподаваха на английски и настояваха, под заплахата от бой, да оставим родния си език на игрището.

От другата страна на пътя започваше поле, което се простираше чак до Калахари. Това беше безцветна земя, осеяна тук-там с ниски акации, по чиито клони се събираха птици — носорози и папагали, с дълги, влачещи се по земята опашки. Това беше свят, който сякаш нямаше край. Мисля си, че това правеше тогавашната Африка толкова различна. Тя нямаше край. Човек можеше да върви или да язди вечно и никога нямаше да стигне до никъде.

Сега съм на шейсет и си мисля, че Бог надали иска да живея още дълго. Може би ще изкарам още няколко години, но се съмнявам. Ходих при доктор Мофат в холандската реформистка болница в Мочуди, който преслуша гърдите ми. Той позна, че съм бил миньор само като ме преслушваше, поклати глава и каза, че мините могат да навредят на човека по много начини. Като го каза, аз си спомних една песен, която пееха миньорите сото. Те пееха: „Мините ядат хора. Дори след като си я напуснал, мината продължава да те яде.“ Всички ние знаехме, че това е истина. Може да те убие паднала скала, но смъртта може да дойде и години по-късно, когато слизането под земята е само спомен или кошмар, който те мъчи нощем. Рано или късно, мините ще дойдат да си поискат дължимото и сега идваха за мен. Тъй че аз не се изненадах от това, което каза доктор Мофат.