Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 85

Една сестра я спря.

— За идентифициране на тяло ли сте дошли?

— Искам да се срещна с доктор Гулубане — поклати глава маа Рамотсве. — Той не ме очаква, но ще се съгласи да се видим. Аз съм му съседка.

Сестрата я изгледа подозрително, но й заръча да почака и отиде да извика доктора. Няколко минути по-късно се върна и каза, че докторът скоро ще дойде.

— Не трябва да безпокоите докторите в болницата — каза тя неодобрително. — Те са заети хора.

Маа Рамотсве погледна сестрата. На колко ли години беше? На деветнайсет? На двайсет? По времето на баща й едно деветнайсетгодишно момиче не би говорило така на жена на трийсет и пет — сякаш е дете, което отправя досадна молба. Но сега нещата бяха различни. Младите не показваха уважение към по-възрастните и по-значими от тях хора. Дали не трябваше да й каже, че е частен детектив? Не, нямаше смисъл да се занимава с такава личност. Най-добре беше да не й обръща внимание.

Доктор Гулубане най-сетне дойде. Бе облечен със зелена престилка — кой знае каква ужасна задача бе изпълнявал преди това — и изглеждаше много доволен, че са го прекъснали.

— Елате с мен в кабинета ми — каза той. — Там можем да говорим.

Маа Рамотсве го последва по коридора до един кабинет, мебелиран с празна маса, телефон и олющена сива кантонерка. Приличаше на кабинет на дребен чиновник и само медицинските книги на полицата издаваха истинското му предназначение.

— Както знаете — започна тя, — напоследък аз работя като частен детектив.

Доктор Гулубане се усмихна широко. Той беше забележително весел, помисли си тя, като се има предвид естеството на работата му.

— Не можете да ме накарате да говоря за пациентите си — каза той. — Дори ако са мъртви.

Тя разбра шегата.

— Не това искам — каза тя. — Бих желала само да идентифицирате нещо. Нося го със себе си. — Тя извади плика и изсипа съдържанието му на масата.

Доктор Гулубане веднага спря да се усмихва и взе костта. Нагласи очилата си.

— Трета метакарпална кост — промърмори той. — На дете. Осем-деветгодишно. Нещо такова.

Маа Рамотсве чуваше дишането си.

— Значи е човешка?

— Разбира се — каза доктор Гулубане. — Както казах, костта е детска. При възрастен би била по-голяма. Познава се от пръв поглед. Дете на около осем-девет години. Може би й малко по-голямо.

Докторът остави костта на масата и погледна маа Рамотсве.

— Къде я намерихте?

— Един човек ми я показа — вдигна рамене маа Рамотсве. — Вие също няма да ме накарате да говоря за моите клиенти.

Доктор Гулубане направи физиономия, изразяваща отвращение.

— Тези неща не бива да се подмятат така от ръка на ръка — каза той. — Хората трябва да показват повече уважение.

Маа Рамотсве кимна в знак на съгласие.

— Можете ли да ми кажете нещо повече? — каза тя. — Можете ли да ми кажете кога… кога е умряло детето?

Доктор Гулубане отвори едно чекмедже и извади лупа, с която разгледа внимателно костта, като я въртеше в ръка.

— Не много отдавна — каза той. Тук, на върха има малко тъкан. Не изглежда напълно разложена. Може би няколко месеца, може би по-малко. Не може да се каже със сигурност.