Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 80

Маа Рамотсве се изкикоти, след като затвори телефона. Тя си представи как адвокатът измъква своя клиент от някой бар, където той навярно вече празнува, малко прибързано, своята „награда“ от четири хиляди пули. Е, очакваше го една неприятна изненада и тя, маа Рамотсве, щеше да бъде оръдието на Немезида.

Тя остави офиса на грижите на секретарката и потегли с белия си микробус към Махалапие. Денят беше станал горещ и сега, по обед, беше наистина голяма жега. След няколко месеца температурата по обед щеше да бъде вече непоносима и тя с огромно нежелание би пропътувала каквото и да било разстояние в жегата. Караше с отворен прозорец и нахлуващият въздух малко охлаждаше колата. Мина покрай Изследователската станция на пустинята и покрай отбивката за Мочуди. Отмина хълмовете на изток от Мочуди и навлезе в широката долина. Около нея нямаше нищо — само безкрайните храсти, които се простираха до границите на Калахари от едната страна и до равнините на Лимпопо от другата. Голи храсти, някое животно тук-там и някоя и друга скрибуцаща вятърна мелница, която изкарваше оскъдна вода за жадните животни. Нищо, нищичко — ето с какво беше толкова богата нейната страна: с пустота.

Беше на половин час път от Махалапие, когато една змия се стрелна на пътя. Видя я, когато змията бе стигнала до средата — зелена ивица на фона на черния асфалт. В следващия момент колата стигна до нея и змията остана отдолу. Тя пое дълбоко дъх и намали скоростта, гледайки зад себе си в страничното огледало. Къде беше змията? Дали успя да пресече пътя навреме? Не, явно не бе успяла; тя я видя как отива под колата и чу някакъв тъп звук.

Маа Рамотсве отби край пътя и отново погледна в огледалото. Нямаше и помен от змията. Погледна волана и леко забарабани с пръсти по него. Може би нещата се бяха случили твърде бързо, за да ги види. Тези змии се движат с удивителна скорост. Но тя я видя точно преди да мине върху нея, а змията беше твърде голяма, за да изчезне ей така. Не, вероятно змията се свила нейде в микробуса, но рамата или под седалките. Тя неведнъж бе чувала подобни истории. Хората, без да искат вземаха змии за спътници и разбираха това едва когато змията ги ухапеше. Беше чувала за хора, умрели зад волана, както си карат, ухапани от змии, които са се омотали около железните тръби и оси под колата им.

На маа Рамотсве изведнъж й се прииска да излезе от микробуса. Тя отвори страничната врата, отначало колебливо, но после бързо и докрай, изскочи навън и застана задъхана до колата. Вече бе сигурна, че под белия микробус имаше змия. Но как би могла да я изкара оттам? И що за змия беше? Зелена, доколкото помнеше, което значеше, че поне не е мамба. Хората можеха да говорят, колкото си искат за зелените мамби, които, разбира се съществуваха, но маа Рамотсве знаеше, че те са разпространени в много ограничена територия и категорично не живеят в Ботсуана. Те бяха дървесни змии и не харесваха редките трънливи храсти. По-вероятно беше да е кобра, помисли си тя, понеже бе доста голяма, а тя не се сещаше за друга толкова голяма зелена змия.