Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 77

— Но тя не си е загубила пръста — прекъсна го маа Рамотсве. — Онзи човек сигурно се нуждае от тези пари, ако вече не може да работи толкова добре.

— Ами! Нищо подобно! Този човек е мошеник. Не можех да го уловя, защото нямах нищо конкретно срещу него. Но знаех, че не е стока. Някои от другите също не го харесваха. Момчето, което прави чая, онова улавото, винаги ги познава. То не искаше да му носи чай. Казваше, че този човек е куче и не може да пие чай. Разбираш ли, той ги познаваше. Хората като него усещат тия неща.

— Но има голяма разлика между това, да храниш подозрения, и това, да можеш да докажеш нещо — каза маа Рамотсве. — Не можеш да се изправиш в съда в Лобатсе и да заявиш, че при този човек е имало нещо гнило. Съдията просто ще ти се изсмее. Така правят съдиите, когато хората говорят подобни неща. Просто се смеят.

Хектор мълчеше.

— Приеми споразумението — каза тихо маа Рамотсве. — Постъпи както ти казват застрахователите. Иначе накрая ще платиш много повече от четири хиляди пули.

Хектор поклати глава.

— Няма да платя за нещо, което не съм направил — каза той през зъби. — Искам да разбереш какво е замислил този човек. Но ако се върнеш тук след седмица и кажеш, че греша, ще платя, без да роптая. Така става ли?

Маа Рамотсве кимна. Тя разбираше неговото нежелание да плаща за вреди, които според него не бе причинил, а и хонорарът й за една седмица работа нямаше да е висок. Той беше богат човек и беше решил да похарчи малко от собствените си пари за отстояването на един принцип. А ако Моретси лъжеше, измамата щеше да бъде осуетена по време на процеса. Ето защо тя се съгласи да действа и си тръгна с белия микробус, като се чудеше как би могла да докаже, че липсващият пръст няма нищо общо с фабриката на Хектор. След като паркира пред своя офис и влезе в прохладната чакалня, тя разбра, че няма абсолютно никаква представа как да действа. Всичко говореше, че случаят е безнадежден.

Същата нощ, докато лежеше в спалнята в къщата си на „Зебра драйв“, маа Рамотсве установи, че не може да заспи. Тя стана, обу розовите чехли, които винаги носеше, откакто я ухапа скорпион, както си вървеше една нощ из къщата, и отиде до кухнята да направи ройбос.

Къщата изглеждаше много различна през нощта. Всичко беше на мястото си, разбира се, но мебелите изглеждаха по-ъгловати, а картините на стената — някак едноизмерни. Тя си спомни как някой бе казал, че нощем всички сме непознати, дори на самите себе си, и си помисли колко е вярно това. Всички познати от ежедневието й предмети изглеждаха така, сякаш принадлежаха на друга, на жена, наречена маа Рамотсве, която не беше досущ като жената, която вървеше сега из къщата, обута с розови чехли. Дори фотографията на баща й с новичкия син костюм изглеждаше различно. Разбира се, това беше човек на име татко Рамотсве, но не бе бащата, когото тя познаваше, бащата, който беше пожертвал всичко за нея и чието последно желание беше да я види как успешно ръководи някакъв бизнес. Колко горд би бил той, ако можеше да я види сега, собственичка на „Дамска детективска агенция № 1“, позната на всички важни хора в града, даже на шефовете на отдели и министрите от правителството. И колко важен би се почувствал, ако я беше видял как тази сутрин едва не се сблъска с посланика на Малави, докато излизаше от верандата на хотел „Президент“, и посланикът каза: „Добро утро, маа Рамотсве, вие почти ме съборихте, но, бога ми, няма никой, от който бих желал да бъда съборен повече, отколкото от вас!“ Да те познава посланик! Да те поздравяват по име такива хора! Не че тя беше особено впечатлена от тях, разбира се, дори от посланиците; но баща й щеше да се впечатли и тя съжаляваше, че не беше доживял да види как плановете му за нея се сбъдват.