Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 73

— Божичко! — възкликна маа Рамотсве.

— Именно — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Божичко.

Шестнайсета глава

Отрязани пръсти, насечени змии

В началото, което в Габороне всъщност значи преди трийсет години, имаше съвсем малко фабрики. Всъщност през 1966 г., когато принцеса Марина гледаше как свалят британското знаме на стадиона през една ветровита нощ, с което протекторатът Бечуаналенд престана да съществува, нямаше нито една фабрика. Тогава маа Рамотсве беше осемгодишна, ученичка в държавното училище в Мочуди, и само смътно съзнаваше, че се случва нещо особено, че е дошло нещо, което хората наричаха свобода. Но на следващия ден тя не усети у себе си никаква разлика и се запита какво ли значи тази свобода. Сега, разбира се, знаеше и сърцето й се изпълваше с гордост, когато се замислеше за всичко, което бяха постигнали само за трийсет години. Тази обширна територия, с която британците всъщност не знаеха какво да правят, беше процъфтяла и се бе превърнала в най-добре управляваната държава в Африка, наистина отлично управляване. С пълно право хората можеха да се гордеят, докато викаха: „Пула! Пула!“ (Дъжд! Дъжд!).

Габороне се бе разраснал, изменяйки се до неузнаваемост. Когато за пръв път дойде тук като малко момиче, в града имаше само няколко кръга къщи около търговския център и правителствените сгради. Разбира се, градът бе много по-голям и по-внушителен от Мочуди, с правителствените сгради и дома на Серетсе Кхама. И все пак не беше голям град, особено ако човек е виждал фотографии на Йоханесбург, пък и даже на Булавайо. Освен това нямаше никакви фабрики. Нито една. След това лека-полека нещата се промениха. Някой бе построил работилница за мебели, която правеше здрави столове за гостните. Друг реши да основе малка фабрика за производство на плочи от сгурия и цимент, използвани при строителството на къщи. Последваха ги други и скоро край пътя към Лобатсе се образува участък, който хората започнаха да наричат „Индустриалната зона“. Това предизвикваше у всички голяма гордост. Ето какво донесе свободата, мислеха си хората. Разбира се, имаше Законодателно събрание и Камара на старейшините, където хората можеха да кажат каквото искат — и така и правеха, — но ги имаше и тези малки фабрики и работните места, които те носеха. Вече имаше дори фабрика за камиони край пътя за Франсистаун, където сглобяваха по десет камиона седмично и ги пращаха чак в Конго. И всичко това беше започнало от нищо!

Маа Рамотсве познаваше един-двама управители на фабрики и един собственик. Собственикът беше от народността тсуана, дошъл от Южна Африка, за да се радва на свободата, отказана му от другата страна на границата. Той основа своята фабрика за винтове със съвсем ограничен капитал, с няколко бракувани машини, купени от търг на фалирала компания в Булавайо, и с работна сила, състояща се от зет му, него самия и едно умствено недоразвито момче, което беше намерил да седи под едно дърво и което се оказа напълно способно да сортира винтовете. Бизнесът процъфтя — най-вече защото идеята, залегнала в основата му, беше съвсем проста. На практика фабриката произвеждаше един-единствен вид винтове — този, който се използваше за закрепването на галванизираните покривни ламаринени листове за гредите на покрива. Това беше прост производствен процес, който изискваше само един вид машини — такива, които сякаш никога не се разваляха и рядко се нуждаеха от поправка.