Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 52

Маа Рамотсве прецени, че вече е настъпил моментът да завие зад ъгъла. Така и направи, очаквайки да види Нандира на неколкостотин метра, но щом погледна, пътят беше пуст — невизуалният контакт, както го наричаше Кловис Андерсън, продължаваше. Тя се обърна и погледна в другата посока. В далечината една кола излизаше от алеята пред една къща, но нямаше нищо друго.

Маа Рамотсве се озадачи. Това беше спокоен път, всяка страна имаше не повече от три къщи — поне в посоката, в която бе тръгнала Нандира. Но всички тези къщи имаха дворове с външни порти и алеи за автомобили и като е имаше предвид, че Нандира беше изчезнала от погледа й за не повече от минута, тя не бе имала време да се скрие в някоя от тези къщи. Маа Рамотсве щеше да я види как върви по алеята или как влиза през вратата.

Ако беше влязла в някоя къща, разсъждаваше маа Рамотсве, то това трябваше да е някоя от първите две, понеже категорично не би могла да стигне до къщите по-нататък по пътя. Може би положението не беше толкова лошо, колкото си помисли отначало. Трябваше само да провери първата къща от дясната и първата къща от лявата страна на пътя.

Тя остана неподвижна за момент и след това взе решение. Като крачеше колкото може по-бързо, тя се върна при белия микробус и мина с него по пътя, по който току-що беше следила Нандира. След това паркира микробуса пред първата къща отдясно и тръгна пеш по алеята към входа.

Когато почука на вратата, вътре някакво куче започна да лае силно. Маа Рамотсве почука отново и тогава се чу глас, който казваше на кучето да млъкне. „Тихо, Бизон, мълчи, чух те.“ След това вратата се отвори и се появи една жена. Маа Рамотсве веднага разбра, че тя не е тсуана. Беше от Западна Африка, може би от Гана, доколкото можеше да се съди по цвета на кожата и по облеклото й. Ганайци бяха любимият народ на маа Рамотсве; те имаха прекрасно чувство за хумор и почти винаги бяха в добро настроение.

— Здравейте, маа — каза маа Рамотсве. — Съжалявам, че ви обезпокоих, но търся Сифо.

Жената се намръщи.

— Сифо ли? Тук няма никакъв Сифо.

Маа Рамотсве поклати глава.

— Сигурна съм, че беше тази къща — каза тя. — Вижте, аз съм учителка от прогимназията и трябва да предам едно съобщение на едно от четирите момчета в класа. Мисля, че това е неговата къща.

Жената се усмихна.

— Аз имам две дъщери — каза тя. — Нямам син. Можете ли да ми намерите син, как мислите?

— О, скъпа — каза маа Рамотсве притеснена. — Дали тогава не е къщата отсреща?

Жената поклати глава.

— Там живее едно семейство от Уганда — каза тя. — Те имат момче, но то май е само на шест-седем години.

Маа Рамотсве се извини и се върна по алеята. Беше изгубила Нандира още първия ден и се чудеше дали девойката не й се е изплъзнала преднамерено. Възможно ли беше да е разбрала, че я следят? Това изглеждаше твърде невероятно, което значеше, че маа Рамотсве я е изпуснала просто в резултат на лош късмет. Утре ще бъде по-внимателна. Веднъж ще пренебрегне Кловис Андерсън и ще се движи по-близо до обекта.