Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 51

Изведнъж на маа Рамотсве й хрумна, че проследяването на дете може всъщност да е проблематично. Едно беше да проследява човек, който кара кола — достатъчно е просто да го следва с белия си микробус. Но ако този, когото следиш, кара велосипед, както правеха много деца на връщане от училище, би изглеждало доста странно белият микробус да го следва, пъплейки по пътя. Ако Нандира се прибираше вкъщи пеша, тогава, разбира се, и самата маа Рамотсве можеше да върви на разумна дистанция зад нея. Можеше дори да вземе едно от ужасните жълти кучета на съседа си и да се преструва, че го разхожда.

В деня след разговора си с господин Пател, маа Рамотсве паркира белия микробус на училищния паркинг малко преди да прозвучи последният звънец за този учебен ден. Децата заизлизаха на групички и едва малко след три и двайсет на училищния вход се появи Нандира, носеща в едната си ръка ученическата си чанта, а в другата — книга. Тя беше сама и маа Рамотсве успя добре да я разгледа от микробуса си. Беше привлекателно момиче, всъщност млада жена; едно от онези шестнайсетгодишни момичета, които могат да минат за деветнайсет или дори за двайсетгодишни.

Тя тръгна по пътя и спря за малко, за да поговори с друго момиче, което чакаше родителите си под едно дърво. Побъбриха няколко минути и после Нандира тръгна към вратата на училищния двор.

Маа Рамотсве изчака няколко секунди и излезе от микробуса. Щом Нандира излезе на пътя, маа Рамотсве я последва бавно. Наоколо имаше няколко души и поради това нямаше причина у Нандира да се събуди подозрение. Приятно бе да се разхожда човек следобед, в края на зимата. Месец по-късно вече щеше да е твърде горещо и тогава тя сигурно щеше да изглежда не на място.

Маа Рамотсве последва момичето зад ъгъла. Стана й ясно, че Нандира не си отива направо у дома, понеже къщата на Пател беше в обратната посока на тази, в която пое Нандира. Тя не отиваше и в града, което значеше, че смята да се види с някого в неговия дом. Маа Рамотсве почувства задоволство. Вероятно й оставаше само да види коя е къщата, а после щеше да е детска игра да разбере кой е собственикът, а оттам и момчето. Може би щеше още тази вечер да успее да отиде при господин Пател и да му каже кое е момчето. Това щеше да го впечатли, а и парите щяха да бъдат лесно изкарани.

Нандира отново зави зад един ъгъл. Маа Рамотсве се забави малко, преди да я последва. Човек лесно може да стане прекалено самоуверен, когато следи едно наивно дете; тя не биваше да забравя правилата на следенето. Наръчникът, на който разчиташе — „Принципите на работата на частния детектив“ от Кловис Андерсън, — подчертаваше, че детективът никога не бива да върви по петите на този, когото проследява. „Стойте на значително разстояние — пишеше господин Андерсън, — дори ако това значи от време на време да изпускате обекта от поглед. Винаги можете да подхванете следата по-късно. Освен това няколко минути, в които не виждате обекта, са за предпочитане пред гневния сблъсък лице в лице.“