Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 50

Нейният собствен баща никога не бе заставал на пътя й по какъвто и да било въпрос; той й се доверяваше и тя от своя страна никога не криеше нищо от него — освен истината за Ноте, може би.

Тя вдигна поглед. Господин Пател я наблюдаваше с тъмните си очи, почуквайки почти безшумно по пода с върха на бастуна си.

— Ще проуча нещата — каза тя. — Въпреки че, признавам, тази идея не ми харесва. Не ми харесва идеята да се следи едно дете.

— Но децата трябва да бъдат следени! — възкликна в отговор господин Пател. — Ако родителите не следят децата си изкъсо, какво ще стане? Кажете ми!

— Идва време, когато те трябва да имат свой собствен живот — каза маа Рамотсве. — Няма как, трябва да се примирим с това.

— Това е безсмислица! — извика господин Пател. — Модерна безсмислица. Баща ми ме биеше, докато станах на двайсет и две! Да, биеше ме, ако направех някоя грешка в магазина. И аз си го заслужавах. Оставете тия модерни глупости.

Маа Рамотсве стана.

— Аз съм модерна жена — каза тя. — Тъй че може би имаме различни разбирания. Но това няма нищо общо с въпроса. Съгласна съм да направя това, за което ме помолихте. Сега остава само да ми покажете снимка на момичето, за да знам кого ще следя.

Господин Пател се изправи с мъка, като намести с ръце металния си крак.

— Няма нужда от снимка — каза той. — Ще ви покажа самото момиче. Можете да я видите.

Маа Рамотсве вдигна ръце в знак на протест.

— Но тогава тя ще ме познава — каза тя. — А трябва да мога да я наблюдавам незабелязано.

— О! — възкликна господин Пател. — Много добра идея. Вие, детективите, сте много умни мъже.

— И жени — поправи го маа Рамотсве.

Господин Пател я погледна през рамо, но не каза нищо. Той нямаше време за модерните идеи.

Като излизаше от къщата, маа Рамотсве си мислеше: „Той има четири деца; аз нямам нито едно. Не е добър баща този човек, защото обича децата си твърде много — иска да ги притежава. А трябва да ги оставиш на мира. Да ги оставиш на мира.“

И тя си спомни онзи момент, когато, лишена от подкрепата дори на Ноте, който си измисли някакво извинение, тя положи в земята телцето на преждевременно роденото им дете — толкова крехко, толкова леко, погледна нагоре към небето и й се прииска да каже нещо на Бог, но не можа, понеже гърлото й беше свито от ридания, и никакви думи, нищо не можеше да излезе от него.

Маа Рамотсве мислеше, че този случай ще бъде много лесен. Да наблюдаваш някого винаги можеше да се окаже трудно, понеже трябва да знаеш какво прави през цялото време. Тоест можеше да се наложи да чакаш часове наред пред разни къщи и офиси, само да чакаш някой да се появи. Разбира се, през по-голямата част от деня Нандира беше на училище, което даваше на маа Рамотсве възможност да се занимава с други неща, докато стане три часа и учебният ден наближи към края си. След това тя трябваше да я проследи и да види къде ходи.