Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 49

Внезапно господин Пател вдигна бастуна си и удари изкуствения си крак, за да наблегне на думите си. Кракът издаде учудващо кух и метален звук.

— Тъкмо това ме тревожи — каза той оживено. — Точно това става. Но на мен такива не ми минават. Не и в моето семейство.

— За какво говорите? — попита маа Рамотсве. За подрастващи ли?

— За момчета — каза господин Пател горчиво. — Моята Нандира се среща тайно с някакво момче. Тя отрича, но аз знам, че има момче. А аз не мога да позволя това, каквото и да говорят за града разните модерни хора. Това не е позволено в това семейство, в този дом.

Докато господин Пател говореше, вратата на неговия кабинет, която той беше затворил на влизане, изведнъж се отвори и в стаята влезе една жена. Това бе местна жена, която учтиво поздрави маа Рамотсве на сетсуана и й предложи на един поднос различни видове плодов сок в стъклени чаши. Маа Рамотсве си избра чаша със сок от гуава и благодари на прислужницата. Господин Пател взе портокалов сок и после нетърпеливо даде знак с бастуна си на прислужницата да излезе от стаята, като я изчака да го направи, преди да продължи.

— Говорих с нея за това — каза той. — Бях съвсем ясен. Казах й, че не ме интересува какво правят другите деца — това е работа на техните родители, не моя. Но й казах съвсем ясно, че тя не може да се шляе из града с разни момчета или да се среща с тях след училище. Това е окончателното ми решение.

Той почука леко изкуствения си крак с бастуна и загледа маа Рамотсве с очакване.

Маа Рамотсве прочисти гърлото си и каза тихо:

— Значи искате от мен да направя нещо по този въпрос? Затова ли ме поканихте тук тази вечер?

Господин Пател кимна.

— Точно затова. Искам да разберете кое е това момче, а след това аз ще говоря с него.

Маа Рамотсве се загледа в господин Пател. Дали той имаше и най-бегла представа, чудеше се тя, за това, как се държат младите хора в наше време, особено в училище като „Мару-а-Пула“, където имаше много деца от чужбина, дори деца от американското посолство и други подобни места? Тя беше чувала, че индийските бащи се опитват да уреждат браковете на дъщерите си, но никога не се беше сблъсквала на практика с такова поведение. И ето ти го господин Пател, който предполагаше, че тя ще се съгласи с него, че ще има съвсем същата гледна точка като неговата.

— Няма ли да е по-добре да говорите с нея? — попита тя меко. — Ако я попитате кой е младежът, тя може и да ви каже.

Господин Пател взе бастуна си и почука по железния си крак.

— Ни най-малко — каза той рязко, като гласа му стана писклив. — Ни най-малко. Питам я вече три седмици, може би четири. А тя не отговаря. Мълчи като няма.

Маа Рамотсве седеше и гледаше в краката си, усещайки върху себе си изпитателния поглед на господин Пател. Тя беше решила един от принципите в професионалния й живот да е този, никога да не отказва помощ, стига да не я карат да върши нещо престъпно. Това правило на пръв поглед работеше добре — вече бе установила, че представите й за моралните правици и кривици на някоя молба за помощ често се променяха, щом опознаеше по-задълбочено всички свързани с положението фактори. Същото можеше да стане и в случая с господин Пател. Но дори да не станеше така, имаше ли достатъчно добри причини да откаже на молбата му? Коя беше тя, че да осъжда един разтревожен индийски баща, след като всъщност знаеше съвсем малко за това, как живеят тези хора? Чувстваше естествена симпатия към момичето, разбира се — каква ужасна съдба бе да имаш баща като този, твърдо решен да те държи в позлатена клетка.