Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 43

— Тогава трябва да си намериш по-добри клиенти — каза той. — Трябват ти няколко големи случая. Някой богат човек, който да ти възложи някакво разследване.

— Богат ли?

— Да. Някой като… като господин Пател например.

— Че защо му е на него частен детектив?

— Богатите хора си имат техните си проблеми — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Човек никога не знае.

Те замълчаха, гледайки как двамата млади монтьори свалят гумата на колата, по която работеха.

— Глупави момчета — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не е нужно да правят това.

— Мислех си за нещо — каза маа Рамотсве. — Оня ден получих едно писмо. То много ме натъжи и започнах да се чудя дали изобщо искам да бъда детектив.

Тя му разказа за писмото за изчезналото момче и му обясни как се е почувствала безсилна да помогне на бащата.

— Не мога да направя нищо за него — каза тя. — Не съм чудотворец. Но ми стана толкова жал за него. Той мисли, че синът му е пропаднал някъде в гората или го е изяло диво животно. Как би могъл един баща да понесе това?

Господин Дж. Л. Б. Матекони изсумтя.

— Четох за това във вестника — каза той. — Четох за това търсене. Още от самото начало знаех, че е безнадеждно.

— Защо? — попита маа Рамотсве.

Господин Дж. Л. Б. Матекони замълча. Маа Рамотсве го погледна, после погледът й се насочи към акациите, които се виждаха през прозореца. Малките маслиненозелени листа, напомнящи с цвета си трева, се бяха свили в жегата; а зад тях беше пустото небе — толкова бледо, че изглеждаше бяло — и навред се носеше миризмата на прах.

— Защото това момче е мъртво — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, като начерта нещо с пръст във въздуха. — Не го е отмъкнало животно, поне не обикновено животно. Може би токолоси. Точно така.

Маа Рамотсве запази мълчание. Представи си бащата на мъртвото момче и за един кратък миг си спомни онзи ужасен следобед в болницата в Мочуди, когато сестрата дойде при нея, като оправяше униформата си, и тя видя сълзи в очите й. Да загубиш детето си по подобен начин беше нещо, което може да сложи край на твоя свят. Човек никога не може да се върне към това, което е било преди. Звездите угасват. Луната изчезва. Птиците замлъкват.

— Защо казваш, че момчето е мъртво? — попита тя. — Може да се е загубило и после…

Господин Дж. Л. Б. Матекони поклати глава.

— Не — каза той. — Това момче е било отвлечено за някакви вещерски занимания. И вече е мъртво.

Тя остави празната си чаша на масата. В работилницата работниците изпуснаха предната двойка колела и те иззвънтяха силно.

Тя погледна приятеля си. Това беше нещо, за което човек не говори. Единствената тема, която страх и най-смелото сърце. Това беше голямото табу.

— Откъде знаеш?

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна.

— Хайде, маа Рамотсве. Ти знаеш не по-зле от мен какво става. Ние не обичаме да говорим за това нали? Това е нещото, от което ние, африканците, най-много се срамуваме. Знаем, че се случва, но се преструваме, че не е така. Ние знаем много добре какво става с децата, които изчезват. Знаем.

Тя вдигна поглед към него. Разбира се, той казваше истината, защото беше искрен, добър човек. И сигурно беше прав — колкото и човек да искаше да се сети за друго, по-невинно обяснение за случилото се с изчезналото момче, най-вероятното беше точно това, което казваше господин Дж. Л. Б. Матекони. Момчето беше отвлечено и убито от някой знахар, за да бъде направено от него лекарство. Тук в Ботсуана, в края на двайсети век, под гордото им знаме, редом с всичко, което беше направило Ботсуана модерна страна, бе станало това ужасно мрачно нещо. Малкото момче беше убито, защото някой могъщ човек беше поръчал на някой знахар да му направи подсилващ лек.