Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 40

— Не — каза тя. — Не можем да помогнем на горкия човек. Маа Рамотсве продиктува писмо, което маа Макутси грижливо напечата на пишещата машина. След това го сложиха в плик, залепиха му марка и го сложиха в новата червена табла за изходна поща, която маа Рамотсве беше купила от Ботсуанския книжен център. Това беше второто писмо, което напускаше „Дамска детективска агенция №1“; първото беше сметката на маа Малатси за двеста и петдесет пули, най-отгоре, на която маа Макутси написа: „Вашият покоен съпруг — за разрешаването на загадката около неговата смърт.“

Същата вечер в къщата си на „Зебра Драйв“ маа Рамотсве си сготви яхния и тиква. Тя обичаше да стои в кухнята, да разбърква яденето в тенджерата, докато обмисля случилото се през деня и да посръбва ройбос от една голяма чаша, която оставяше на ръба на готварската печка. През този ден, освен пристигането на писмото станаха още няколко неща. Дойде един мъж с въпрос за някакъв заем и тя с нежелание се съгласи да му помогне да си върне парите. Не беше сигурна дали това беше нещо, което един частен детектив би трябвало да прави — в наръчника не пишеше нищо по този въпрос, — но мъжът настояваше и на нея й беше трудно да откаже. След това дойде една жена, загрижена за мъжа си.

— Прибира се вкъщи, миришещ на парфюм — каза тя — и много усмихнат. Защо един мъж ще се връща у дома миришещ на парфюм и усмихнат?

— Може би се среща с друга жена — предположи маа Рамотсве.

Жената я погледна слисана.

— Мислите ли, че го прави? Моят съпруг?

Те обсъдиха ситуацията и се разбраха жената да попритисне мъжа си по този въпрос.

— Възможно е да има и друго обяснение — каза маа Рамотсве успокоително.

— Например?

— Ами…

— Много мъже се пръскат с парфюм напоследък — предположи маа Макутси. — Мислят, че така ще замиришат на хубаво. Знаете как миришат мъжете. Клиентката се обърна и погледна маа Макутси.

— Моят мъж не мирише — каза тя. — Той е много чист човек.

Маа Рамотсве хвърли на маа Макутси предупредителен поглед. Трябваше да си поговори с нея да не се бърка, когато има клиенти.

Но въпреки всичко останало, случило се през този ден, мислите й продължаваха да се връщат към писмото на учителя и историята с изчезналото момче. Колко ли се е измъчил бедният човек, а и майката също. Той не споменаваше нищо за майката, но момчето сигурно имаше майка, или поне баба. Какво ли са си мислели през всеки следващ час, през който момчето го няма, през цялото време, през което то може да е в опасност, паднало в стара минна шахта например; твърде изтощено, за да вика, докато спасителите вървят отгоре. Или може би откраднато, отвлечено от някого в нощта. Що за жестоко сърце трябва да има някой, за да постъпи така с едно невинно дете?! Как може някой да устои на плача на момчето, когато моли да го върнат у дома?! Това, че такива неща могат да се случват тук, в Ботсуана, я караше да потръпва от ужас.

Тя се зачуди дали в края на краищата това беше подходяща работа за нея. Чудесна бе мисълта, че можеш да помогнеш на хората да разрешат трудностите си, но същите тези проблеми можеха да ти разбият сърцето. Случаят „Малатси“ беше странен случай. Тя очакваше маа Малатси едва ли не да обезумее, когато й покаже доказателството, че съпругът й е бил изяден от крокодил, но всъщност тя не изглеждаше никак обезпокоена. Какво беше казала? „Имам да върша много неща.“ Какво необикновено безчувствено изказване за жена, която току-що е изгубила съпруга си. Нима го ценеше толкова малко?