Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 36

Момчето беше по-любопитно от другите деца. То обичаше да търси камъни в червеникавата земя и да ги почиства със слюнка. Намери няколко много красиви — тъмносини и медночервеникави, като небето на залез-слънце. То пазеше камъчетата си в една шапка до леглото си и се научи да брои с тях. Другите момчета се научиха, като брояха добитъка, но това момче, изглежда, не го харесваше — още едно нещо, което го правеше странен.

Поради неговото любопитство, което го караше да тича из пустошта, улисан в някакви свои работи, родителите му свикнаха да го губят от поглед в продължение на часове. Нищо лошо не можеше да му се случи, освен ако не извадеше лошия късмет да настъпи свита на кълбо усойница или някоя кобра. Но това никога не се случваше и ненадейно момчето отново се появяваше при кошарата или пък идваше след козите, стиснало в ръка някоя странна находка — перо от лешояд, изсъхнала стоножка или змийска кожа.

Сега момчето отново беше излязло, тръгна по една от пътеките, които минаваха през прашната пустош. То беше намерило нещо, което много го беше заинтересувало — прясна тор от змия, — и продължи по пътеката, за да види самата змия. Разбра какво е това, защото в него имаше топчици кожа, а това можеше да е само от змия. Ако я намереше, можеше да я убие с камък и да я одере, и така щеше да се сдобие с хубава кожа за колан за него и баща му.

Но вече се стъмваше и момчето трябваше да се откаже. Никога не би могло да види змията в безлунна нощ. Реши да изостави пътеката и да пресече напряко през пустошта до черния път, който се виеше към селото над сухото речно корито.

Той лесно намери пътя и седна за момент в края му, заравяйки пръстите на краката си в мекия бял пясък. Беше гладен и знаеше, че тази вечер ще има месо с овесената каша, защото видя как баба му го приготвя. Тя винаги му сипваше повече, отколкото му се полагаше — почти колкото на баща му, — и това ядосваше двете му сестри.

— Ние също обичаме месо. И момичетата обичат месо.

Но това не убеждаваше бабата.

Момчето стана и тръгна по пътя. Вече се беше стъмнило и дърветата и храстите бяха черни, безформени сенки, сливащи се едни с други. Някъде пееше птица — от онези, които ловят плячката си нощем, — чуваше се и цвърченето на нощните насекоми. Почувства, че нещо го ухапа по дясното рамо и го плесна с ръка. Беше комар.

Изведнъж в короната на едно дърво пред него се появи сноп жълта светлина. Тя проблесна и се скри и момчето се обърна. Зад него на пътя имаше камион. Не можеше да е кола, защото пясъкът беше прекалено мек и дълбок за кола.

Момчето застана отстрани на пътя и зачака. Светлините вече стигаха почти до него — малък камион, пикап, чиито фарове подскачаха нагоре-надолу, следвайки неравностите на пътя. Светлината на фаровете падна върху него и той вдигна ръка, за да предпази очите си.

— Добър вечер, младежо.

Това беше традиционният поздрав, който някой извика от кабината на пикапа.