Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 34

— ​Имам нужда от куче, за да ми помогне в един от моите случаи — обясни тя. — Ще го върна живо и здраво.

Съседът беше поласкан от нейната молба.

— ​Ще ти дам ей това тук — каза той. — То е най-старото и има много добро обоняние. От него ще стане добро детективско куче.

Маа Рамотсве предпазливо взе повода на кучето. То беше голямо жълтеникаво животно със странна и неприятна миризма. Същата вечер след залез-слънце тя го настани отзад в микробуса си, като го върза за една дръжка. След това потегли по пътеката към реката, а фаровете й осветяваха странните форми на храстите и мравуняците в мрака. Колкото и да бе странно, тя се почувства доволна от компанията на кучето, нищо, че беше противно.

Когато стигна до онзи вир, тя взе от колата дебела тояга и я заби в меката почва току до реката. След това изведе кучето, отиде с него до вира и завърза здраво верижката му за тоягата. От чантата, която носеше със себе си, извади един голям кокал и го сложи пред носа на жълтото куче. Животното изръмжа доволно и веднага заръфа кокала.

Маа Рамотсве зачака на няколко метра встрани, покрила краката си с одеяло, за да се пази от комарите, и хванала в скута старата си пушка. Знаеше, че очакването ще е дълго, и се надяваше да не заспи. Но ако все пак заспеше, бе сигурна, че кучето ще я събуди, когато дойде време.

Минаха два часа. Комарите хапеха лошо и тялото започна да я сърби, но ставаше дума за работа, а тя никога не се оплакваше, когато работеше. Внезапно кучето започна да ръмжи. Маа Рамотсве напрегна очи в тъмнината. Виждаше само очертанията на кучето — то се беше изправило и гледаше към реката. Пак изръмжа, после излая. След това отново замлъкна. Маа Рамотсве отметна одеялото от коленете си и взе мощното фенерче, което стоеше до нея. Още малко, помисли си тя.

Откъм реката се чуваше шум и маа Рамотсве разбра, че вече е време да включи фенерчето. Под светлината на лъча тя видя съвсем до брега един голям крокодил, обърнал глава към уплашеното куче.

Крокодилът не обърна никакво внимание на светлината, която сигурно сметна за лунна. Очите му бяха приковани в кучето и той бавно пълзеше към плячката си. Маа Рамотсве вдигна пушката на рамото си и видя в профил главата на крокодила, съвсем на прицел. Натисна спусъка.

Когато куршумът улучи крокодила, той силно подскочи, всъщност се претърколи и падна по гръб, наполовина във водата, наполовина извън нея. Известно време помръдваше леко, след това застина неподвижно. Изстрелът беше идеален.

Маа Рамотсве забеляза, че трепери, когато свали пушката. Баща й я беше научил да стреля, при това добре, но тя не обичаше да стреля по животните, и особено по крокодили. Те носеха лош късмет, но в случая трябваше да бъде свършено необходимото. Пък и какво правеше тук този крокодил в края на краищата? Не трябваше да има крокодили в река Нотване; този сигурно бе пропълзял десетки километри по сушата или беше пристигнал с придошлите води от Лимпопо. Бедният крокодил — това беше краят на неговото приключение.