Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 35

Тя взе ножа и разпори корема на звяра. Кожата беше мека и стомахът на крокодила скоро се показа и тя видя съдържанието. Вътре имаше камъчета, с които крокодилът смилаше храната си, а също и няколко парчета вмирисана риба. Но не това я интересуваше; повече я заинтересуваха несмлените гривни, пръстени и един ръчен часовник, които намери. Те бяха разядени от ръжда, някои бяха хванали кора, но си стояха сред съдържанието на стомаха на крокодила, свидетелствайки за зловещия му апетит.

— Това на мъжа ви ли е? — попита тя маа Малатси, подавайки й ръчния часовник, който беше извадила от корема на крокодила.

Маа Малатси взе часовника и го погледна. Маа Рамотсве се намръщи. Тя мразеше такива моменти, когато нямаше никакъв избор, освен да бъде вестителят на лошите новини.

Но маа Малатси беше необикновено спокойна.

— Е, сега поне зная, че той е с Господ — каза тя. — А това е много по-добре, отколкото да знаеш, че е в обятията на някоя друга жена, не е ли така?

Маа Рамотсве кимна.

— Мисля, че е така — каза тя.

— Била ли сте омъжена, маа? — попита маа Малатси. — Знаете ли какво е да бъдеш омъжена?

Маа Рамотсве погледна през прозореца. Отвън имаше една акация, а зад нея се виждаше осеяният с валчести камъни хълм.

— Имах съпруг — каза тя. — Някога имах съпруг. Свиреше на тромпет. Правеше ме нещастна и сега се радвам, че вече нямам мъж. — Тя спря за миг, после продължи: — Съжалявам. Не исках да бъда груба. Вие загубихте съпруга си и сигурно много съжалявате.

— ​Съжалявам малко — каза маа Малатси. — Но имам да върша много неща.

Шеста глава

Момчето

Момчето беше на единайсет, дребно за възрастта си. Бяха направили всичко, за да порасне, но то изглежда се развиваше бавно и сега при вида му човек би казал, че е само на осем или девет, а не на единайсет години. Не че това и по някакъв начин го смущаваше. Веднъж баща му каза:

— Аз също бях нисък като малък. Сега съм висок мъж. Виж ме. Същото ще се случи и с теб. Просто почакай.

Но тайно родителите му се страхуваха, че нещо не е наред; че гръбнакът му е изкривен, да речем, и това му пречи да порасне. Когато беше едва на четири, той падна от едно дърво търсеше там птичи яйца и лежа неподвижен и бездиханен в продължение на няколко минути. Накрая баба му притича, вайкайки се, през градината с пъпешите, вдигна го и го донесе вкъщи, все още стиснал едно счупено яйце. Той се възстанови — или поне тогава те мислеха така, — но след това походката му се промени, както им се струваше. Заведоха го в клиниката, където една сестра погледна очите и гърлото му и обяви, че е здрав.

— Момчетата падат непрекъснато. Рядко дори си чупят нещо.

Сестрата сложи ръце на раменете на момчето и изви торса му.

— Виждате ли? Няма му нищо. Нищичко. Ако си беше счупил нещо, щеше да извика.

Но години по-късно, когато момчето остана дребно, майка му си мислеше за падането и се обвиняваше, че е повярвала на онази сестра, която я биваше само да взема проби за шистозоми и глисти.