Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 33

— Трябва да ми кажете — настоя тя. — Няма да разкрия името ви на никого, ако не искате. Само ми кажете как се случи това.

Те отидоха до реката с микробуса на маа Рамотсве. Беше дъждовният сезон и няколко бури бяха направили пътеката почти непроходима. Но накрая стигнаха до речния бряг и паркираха под едно дърво.

— Тук правим нашите кръщения — каза отецът, посочвайки към един вир в придошлите води на реката. — Аз стоях тук, а там грешниците влязоха във водата.

— Колко грешници кръщавахте? — попита маа Рамотсве.

— Общо шестима, включително Питър. Всички те влязоха заедно, докато аз се подготвях да ги последвам с моите хора.

— Ясно — каза маа Рамотсве. — И какво се случи после?

— Грешниците бяха дотук във водата — отецът вдигна ръка към гърдите си. — Обърнах се да кажа на паството да започне да пее, а после, като погледнах, видях, че нещо не е наред.

— Един беше изчезнал?

— Да — каза свещеникът, като потрепери леко. — Бог беше взел един от тях при себе си.

Маа Рамотсве погледна към водата. Реката не беше голяма и през по-голямата част от годината се свеждаше до няколко застояли вира. Но в добър дъждовен сезон като тазгодишния можеше да стане доста буйна. Човек, който не може да плува, лесно би могъл да бъде отнесен, мислеше си тя, но в такъв случай, трябваше тялото му да може да бъде намерено надолу по течението. Много хора ходеха нататък по една или друга причина и нямаше как да не забележат тялото. Все някой щеше да повика полицията. Щяха да съобщят във вестника за неидентифицирано тяло, намерено в река Нотване; вестниците винаги търсеха такива истории. Не биха пропуснали подобна възможност.

Тя се замисли за момент. Имаше и друго обяснение и то я накара да трепне. Но преди да го провери, тя трябваше да разбере защо отецът беше запазил мълчание за случилото се.

— Не сте съобщили в полицията — каза тя, опитвайки се в гласа й да не звучат обвинителни нотки. — Защо?

Преподобният погледна надолу към земята, а доколкото тя знаеше от опит, хората обикновено гледат надолу, когато наистина съжаляват за нещо. Безсрамниците, бе установила тя, винаги гледат нагоре към небето.

— Знам, че трябваше да им кажа. Бог ще ме накаже за това. Но се уплаших, че ще ме обвинят за злополуката с горкия Питър и ще ме дадат на съд. Могат да ме накарат да платя обезщетение за случилото се, а това би довело нашата църква до банкрут и би сложило край на богоугодното ни дело. — Той замълча за малко, после добави: — Сега разбирате ли защо запазих мълчание и помолих цялото паство да не казва на никого?

Маа Рамотсве кимна, протегна ръка и приятелски докосна преподобния по рамото.

— Не мисля, че сте направили нещо лошо каза тя. Сигурна съм, че Бог иска да продължите и не ви е разгневен. Вие не сте виновен.

Преподобният вдигна очи и се усмихна.

— Това са добри думи, сестро. Благодаря ви.

Същия следобед маа Рамотсве попита съседа си дали може да вземе за малко едно от кучетата му. Той имаше цели пет и тя ги мразеше до едно заради непрекъснатия им лай. Тези кучета лаеха рано сутрин, сякаш бяха петли, лаеха я през нощта, когато луната се вдигнеше високо в небето. Лаеха по враните и по кълвачите, лаеха по минувачите, а понякога лаеха просто защото им беше много горещо.