Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 28

Ноте държеше в тази стая тромпета си и колекцията си от записи. Упражняваше се по двайсет минути без прекъсване, а след това, докато даваше почивка на устните си, слушаше някой запис и дрънкаше по слух на китарата. Той знаеше всичко за градската музика — какви са корените й, кой какво пее, кой какво свири и с кого. Беше слушал великите Хю Масекела на тромпета, Долар Бранд на пианото, вокала на Споукс Макобане; беше ги слушал на живо в Йоханесбург и познаваше всички техни плочи.

Тя го гледаше как вади тромпета от калъфа и нагласява мундщука. Гледаше го как вдига тромпета към устните си и после, така внезапно, от металната фуния, допряна до тялото му, звукът изригваше като величествен, блестящ нож, който разрязва въздуха. Малката стая закънтяваше и мухите, събудени от съня си, започваха да бръмчат наоколо, сякаш яздеха виещите се звуци.

Тя ходеше с него в баровете и той се държеше с нея мило, но явно бе в плен на собствения си кръг и тя усещаше, че всъщност той не иска тя да е там. Там имаше хора, които не мислеха за нищо друго, освен за музика; те говореха безкрайно за музика и само за музика. Но колко може да се каже за музиката? Тези хора също не я искаха там, мислеше си тя, и затова престана да ходи в баровете и си стоеше у дома.

Той се прибираше вкъщи късно и миришеше на бира. Миризмата беше кисела, като прокиснало мляко, и тя извръщаше глава встрани, когато той я буташе на леглото и дърпаше дрехите й.

— Пил си много бира. Добре си си прекарал.

Той я поглеждаше с леко нефокусиран поглед.

— Мога да пия, ако искам. Ти да не си от ония жени, които стоят вкъщи и постоянно се оплакват? Такава ли си?

— Не съм. Казах само, че си си прекарал добре.

Но тези думи не уталожваха раздразнението му и той казваше:

— Караш ме да те наказвам, жено. Направо си го искаш.

Тя викаше и се опитваше да се бори с него, да го отблъсне, но той беше твърде силен.

— Внимавай да не нараниш бебето.

— Бебето?! Защо говориш за това бебе? То не е мое. Аз не съм баща на никакво бебе.

Отново мъжки ръце, но този път в тънки гумени ръкавици, от които ръцете изглеждаха бледни и някак незавършени, като ръце на бял човек.

— Чувствате ли някаква болка тук? Не? А тук?

Тя поклати глава.

— Мисля, че бебето е добре. А тук, където са тези белези? Външна ли е болката, или е по-дълбока?

— Само отвън.

— Разбирам. Ще се наложи да направя няколко шева. По цялата повърхност, защото кожата е много лошо разкъсана. Ще ви напръскам с нещо, за да не ви боли, но по-добре да не ме гледате, докато шия. Казват, че мъжете не можели Да шият, но нас, лекарите, общо взето ни бива.

Тя затвори очи и чу съскане. Почувства студен спрей върху кожата си, а после тялото й на това място сякаш се вцепени, докато докторът обработваше раната.

— Направил го е мъжът ви, нали? Прав ли съм?

Тя отвори очи. Докторът беше зашил раната и подаде нещо на сестрата. После я погледна, докато сваляше ръкавиците си.

— Колко пъти се е случвало досега? — отново я попита той. — Има ли кой да се погрижи за вас?

— Не знам. Не знам.