Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 25

Автобусът спря в Габороне, преди да потегли на юг към Лобатсе. Тя остана на мястото си и го видя да става. Той се изправи, изглади ръба на панталона си, а после се обърна и погледна към дъното на автобуса. Тя усети, че сърцето й подскочи — той я беше погледнал. Не, всъщност не беше, гледаше навън през прозореца.

Внезапно, без да мисли, тя стана и взе чантата си от поставката. Щеше да слезе, не защото имаше работа в Габороне, а защото искаше да види какво прави той. Той вече беше слязъл от автобуса и тя се забърза, като припряно смотолеви някакво обяснение пред шофьора, който работеше за мъжа на братовчедката. Навън, сред тълпата, под късното следобедно слънце, сред миризмата на прах и пот, тя се огледа и го видя застанал недалеч. Беше си купил печена царевица от един уличен търговец и глозгаше кочана. Тя пак усети онова безпокойство и спря на място, сякаш беше чужденка, която не знае накъде да тръгне.

Той я гледаше и тя се обърна настрани развълнувана. Дали беше забелязал, че го гледа? Може би. Тя отново погледна бързо в неговата посока и този път той й се усмихна и повдигна вежди. След това изхвърли царевичния кочан, взе калъфа с тромпета и тръгна към нея. Тя замръзна на място, неспособна да си тръгне, хипнотизирана като жертвата под погледа на змията.

— Видях те в автобуса — каза той. — Стори ми се, че съм те виждал преди. Но не съм.

Тя сведе поглед.

— Аз никога не съм те виждала — каза. — Никога.

Той се усмихна. Тя си помисли, че той не е толкова страшен, и сковаността донякъде я напусна.

— Човек среща повечето хора в тази страна един-два пъти — каза той. — Тук няма чужденци.

— Вярно е — кимна тя.

Настъпи мълчание. Той посочи към калъфа в краката си.

— Това е тромпет — каза. — Аз съм музикант.

Тя погледна калъфа. На него имаше лепенка — рисунка на човек, който свири на китара.

— Обичаш ли музиката? — попита той. — Джаз? Куела?

Тя вдигна поглед и видя, че той продължава да й се усмихва.

— Да — отвърна тя, — обичам музиката.

— Аз свиря в една група — каза той. — Свирим в бара на хотел „Президент“. Можеш да дойдеш да ни послушаш. Сега отивам там.

Отидоха до бара, който беше на десетина минути пеш от автобусната спирка. Той й взе нещо за пиене и я настани на една маса в дъното, където имаше само един стол, за да не сяда никой друг. После той свири, а тя слушаше, завладяна от протяжната, неуловима музика и горда, че познава този мъж, че е негова гостенка. Питието беше странно и горчиво; тя не харесваше вкуса на алкохола, но в баровете се пие, а тя беше малко притеснена, че може да изглежда някак не на място или твърде млада и хората ще я забележат.

След това, когато групата си взе почивка, той дойде при нея и тя видя как блести потта, избила по челото му при свиренето.

— Днес не свиря много добре — каза той. — Има дни, в които можеш, и дни, в които не можеш.

— На мен ми се стори много добър. Свири добре.

— Не беше така. Мога да свиря и по-добре. Има дни, в които тромпетът направо ми говори. Тогава не се налага да правя каквито и да е усилия.