Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 22

Алегзандър Маккол Смит

— Ти си много добра художничка — каза. — Мочуди трябва да се гордее с теб.

Тя сведе поглед към носовете на обувките си. Трябваше да си признае.

— Това не е рисунка на говеда — каза тя. — Това е рисунка на кози. Не можете да ми дадете наградата по погрешка.

Министърът се намръщи и погледна надписа. След това отново се обърна към нея и каза:

— Те са тези, които са направили грешка. Аз също мисля, че това са кози. Не ми се виждат говеда.

Той прочисти гърлото си и директорът на музея помоли за тишина.

— Тази великолепна рисунка на кози — каза министърът — показва колко са талантливи младите хора в нашата страна. Когато порасне, тази млада дама ще стане чудесна гражданка и може би знаменита художничка. Тя заслужава своята награда и сега аз й я давам.

Тя взе пакетът, който той й подаде, почувства ръката му върху рамото си и чу как той прошепна: „Ти си най-честното дете, което съм срещал. Браво на теб!“

После церемонията свърши и малко по-късно те се върнаха в Мочуди с раздрънканата кола на директора — завръщането на героинята, носителка на награди.

Четвърта глава

Живот с братовчедката и нейния съпруг

Когато стана на шестнайсет, маа Рамотсве напусна училището. („Най-доброто момиче в това училище“ — каза директорът. — „И едно от най-добрите момичета в Ботсуана.“) Баща й искаше тя да остане, да вземе Кеймбриджкия сертификат и дори да продължи по-нататък, но на маа Рамотсве й бе омръзнало в Мочуди. Беше отегчена и от работата си в „Малкия почтен общ търговец“, където всяка събота приемаше стока и в продължение на часове драскаше кръстчета пред имената на различните стоки в списъците. Искаше да отиде някъде другаде. Искаше да започне своя живот.

— Можеш да идеш при братовчедка ми — каза баща й. — Там е много различно място. Мисля, че в техния дом се случват много неща.

За него беше много болезнено да каже това. Искаше тя да остане и да се грижи за него, но знаеше, че би било егоистично да очаква нейният живот да се върти около неговия. Тя искаше свобода; искаше да чувства, че прави нещо с живота си. И, разбира се, някъде в ума му се таеше мисълта за нейната сватба. Той знаеше, че много скоро ще се появят мъже, които ще искат да се оженят за нея.

Никога не би й отказал това, разбира се. Но какво щеше да стане, ако мъжът, който поискаше да се ожени за нея, беше побойник, пияница или женкар? Всичко това беше възможно, имаше много такива мъже, които чакаха някое привлекателно момиче, в което да се вкопчат и чийто живот да унищожат бавно. Тези мъже бяха като пиявици; те смучеха от добрината на женското сърце, докато то пресъхне и цялата му любов свърши. Той знаеше, че това продължава дълго, защото жените, изглежда, имаха големи запаси доброта в себе си.

Ако някой от тези мъже поискаше Прешъс, какво би направил той, нейният баща? Можеше да я предупреди за риска, но кой се вслушва в подобни предупреждения, когато обича! Беше виждал това много пъти досега; любовта беше един вид слепота, която пречеше да се видят и най-явни недостатъци. Може да обичаш убиец и да не вярваш, че любимият ти може да смачка кърлеж, а камо ли да убие някого. Не би имало смисъл да се мъчи да я разубеждава.