Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 18

Ако хората се нуждаеха от ясни напътствия, никой не можеше да им ги даде по-добре от маа Мотиби, която ръководеше неделното училище в Мочуди от повече от дванайсет години. Тя беше невисока трътлеста жена с изключително нисък глас. Учеше децата да пеят църковните химни, и на английски, и на сетсуана, и понеже се водеха по нея, децата пееха с една октава по-ниско от обикновеното, все едно квакаха жаби.

Облечени в най-хубавите си дрехи, децата седяха в редици в края на църквата и след като службата свършеше, маа Мотиби започваше да им преподава. Тя им четеше Библията, караше ги да повтарят до безкрай Десетте Божи заповеди и им разказваше религиозни истории от една синя книжка, за която казваше, че е донесена от Лондон и я няма никъде другаде в страната.

— Това са правилата, за да бъдеш добър — казваше тя. — Момчето трябва винаги да става рано и да си казва молитвата. След това трябва да си почисти обувките и да помогне на майка си да направи закуската, ако имат закуска. Някои хора нямат закуска, защото са бедни. После момчето трябва да отиде на училище и да слуша учителя за всичко. Така то ще стане добър християнин и по-късно ще отиде в рая, когато Господ го прибере. За момичетата правилата са същите, но те трябва, освен това да внимават с момчетата и да са готови да им заявят, че са добри християнки. Някои момчета няма да разберат това…

Да, мислеше си Прешъс Рамотсве. Някои момчета не разбират това и дори там, в неделното училище, имаше едно такова момче, един Джозая, който беше лошо момче, макар и само на девет. Той все се мъчеше да седне до Прешъс в неделното училище, въпреки че тя го отбягваше. Винаги я гледаше и й се усмихваше окуражително, макар че тя беше две години по-голяма от него. Опитваше се също да докосва с крака си нейния, което я ядосваше и я караше да се отмества встрани, по-далеч от него.

Но най-лошото беше, че той разкопчаваше панталоните си и посочваше онова нещо, което момчетата имат, и очакваше от нея да го гледа. На нея това не й харесваше, не беше редно такова нещо да се случва в неделното училище. Пък и какво толкова беше това нещо? Всички момчета го имаха.

Накрая тя разказа за това на маа Мотиби и учителката я изслуша със загрижен вид.

— Момчета, мъже — каза тя — всички са еднакви. Мислят си, че това е кой знае какво и много се гордеят с него. Не знаят колко смешно е това.

Тя каза на Прешъс да й съобщи следващия път, когато това се случи. Момичето трябваше само леко да вдигне ръка и маа Мотиби щеше да я види. Това щеше да е сигналът.