Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 17

— Какво съм взела? — питаше тя.

— Една костилка, добре оглозгана.

— А друго?

— Нищо.

Тя никога не грешеше, това момиченце, което наблюдаваше всичко и всички с големите си сериозни очи. Лека-полека, без някой да го е предвиждал, в детския ум зрееха любознателност и съобразителност.

Когато на шест години тръгна на училище, Прешъс знаеше азбуката и числата до двеста, а освен това можеше да каже наизуст цялата първа глава от Битие в превод на сетсуана. Беше научила и няколко думи на английски и можеше да декламира четири стиха от едно английско стихотворение за корабите и морето. Учителят беше впечатлен и похвали братовчедката за това, което беше направила. Това беше първата похвала, която тя получаваше за нещо, свършено от нея. Обед често й благодареше, и то от сърце, но не му беше хрумвало да я похвали, защото според него тя просто изпълняваше женския си дълг и в това нямаше нищо за отбелязване.

„Ние сме тези, които първи разорали земята, когато Модисе (Бог) я сътворил — гласеше едно старо стихотворение на сетсуана. — Ние сме тези, които направили храната. Тези, които започнали да се грижат за мъжете, когато били малки момчета, млади мъже и старци, които скоро ще умрат. Ние винаги сме тук. Но сме само жени и никой не ни вижда.“

Уроци за момчета

Маа Рамотсве си мислеше: Бог ни е пратил на тази земя. В началото всички сме били африканци, защото човекът се е появил в Кения, както доказаха доктор Лийки и баща му. И ако се замислим внимателно върху това, ще видим, че всички сме братя и сестри. Но където и да погледнеш какво виждаш? Борба и пак борба. Богатите убиват бедните; бедните убиват богатите. Навсякъде, освен в Ботсуана. Благодарение на сър Серетсе Кхама, който беше добър човек, който замисли Ботсуана и я направи добро място. Тя все още плачеше за него понякога, когато мислеше за последните му дни и за всички онези умни доктори в Лондон, които казаха на правителството: „Много съжаляваме, но не можем да излекуваме вашия президент.“

Разбира се, бедата бе там, че хората явно не разбираха разликата между доброто и злото. Това трябваше да им бъде напомняно, защото ако ги оставиш сами да мислят, няма да си дадат труда. Те просто ще открият кое е най-добре за тях и после ще го обявят за добро. Това е начинът, по който мислят повечето хора.

Прешъс Рамотсве научи кое е добро и кое е зло в неделното училище. Братовчедката я заведе там, когато беше на шест години и оттогава насетне тя ходеше всяка неделя без прекъсване, докато стана на единайсет. Това беше достатъчно време за нея, за да научи всичко за доброто и злото, въпреки че беше и си остана озадачена от някои други аспекти на религията. Не можеше да повярва, че Господ е ходил по водата — това просто беше невъзможно, — нито пък вярваше на разказа за нахранването на петте хиляди души, което беше също толкова невъзможно. Сигурна беше, че това са лъжи, а най-голямата от всички лъжи беше, че Господ не е имал баща тук, на земята. Това не беше вярно, защото дори децата знаят, че за да има дете, трябва баща; това важи с еднаква сила и за кравите, и за кокошките, и за хората. Но доброто и злото бяха друго нещо и на нея не й беше трудно да разбере, че е лошо да лъжеш, да крадеш или да убиваш други хора.