Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 14

Ожених се за нея три години преди това, но почти не бяхме живели заедно след сватбата. Връщах се от Йоханесбург веднъж годишно за по един месец и това беше целият ни съвместен живот. При последното ми идване тя беше забременяла и малкото ми момиче се бе родило, докато ме нямаше. Сега щях да я видя за първи път и жена ми я беше донесла да я видя още като сляза от автобуса. Стоеше с детето в ръце, детето, което беше по-ценно за мен от всичкото злато на мините в Йоханесбург. Моето първо и единствено дете, моето момиче, моята Прешъс Рамотсве.

Прешъс приличаше на майка си, която беше доста пълна жена. Момиченцето играеше в двора пред къщата ни и се смееше, когато я вдигах на ръце. Една от кравите ми даваше хубаво мляко и аз я държах наблизо заради Прешъс. Давахме й също много сироп и яйца всеки ден. Жена ми я мажеше с вазелин, хубаво го втриваше в кожата й, чак да заблести. Казваха, че Прешъс е най-хубавото дете в Бечуаналенд, и жените идваха отдалеч, за да я видят и да я подържат на ръце.

После жена ми, майката на Прешъс, умря. По това време ние живеехме извън Мочуди и тя често навестяваше една своя леля, която живееше над железопътната линия близо „Франсистаун роуд“. Носеше й храна, понеже лелята беше твърде стара, за да се грижи сама за себе си, и имаше само един син, който беше болен и не можеше да ходи надалеч.

Не знам как се е случило. Някои казваха, че станало, защото се беше надигнала буря и имало светкавици, и тя може да е бягала от тях, без да гледа къде върви. Но така или иначе тя била на линията, когато я блъснал влакът, идващ от Булавайо. Машинистът се каеше, но твърдеше, че изобщо не я видял, което навярно беше истина.

След това братовчедка ми дойде да се грижи за Прешъс. Шиеше й дрехи, водеше я на училище и готвеше. Аз бях тъжен човек и си мислех: вече нищо не ти е останало в живота, освен Прешъс и добитъка. Ходех до обора, за да видя какво става с добитъка и да платя на краварите. Вече имах доста говеда и дори мислех да купя магазин. Но реших да изчакам и да оставя Прешъс да го купи, след като умра. Освен това прахта от мините беше увредила гърдите ми и не можех да вървя бързо или да вдигам тежко.

Един ден се връщах от обора и стигнах до главния път от Франсистаун до Габороне. Беше горещ ден и аз седнах под едно дърво край пътя и зачаках автобуса, който щеше да мине след малко. Заспал съм от жегата, но ме събуди шумът от идваща кола.

Беше голяма кола, сигурно американска, а отзад седеше един човек. Шофьорът дойде до мен и ме заговори на сетсуана, въпреки че номерът на колата беше от Южна Африка. Каза, че радиаторът тече, и ме попита откъде могат да налеят малко вода. Случи се така, че имах цистерна с вода за добитъка близо до пътеката за обора, тъй че отидохме с шофьора и напълнихме един бидон.