Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 13

И тъй, аз завих зад един ъгъл в този тунел и се озовах в кръгло пространство, оградено от подземните скали. В края му имаше галерия и предупредителен знак пред нея. На ръба й стояха четирима мъже, които държаха някакъв мъж за ръцете и краката. Когато завих зад ъгъла, те тъкмо го вдигнаха и го хвърлиха в тъмното. Човекът изкрещя нещо на езика на коса и аз го чух. Каза нещо за някакво дете, но не разбрах всичко, защото не съм много добър в този език. След това изчезна.

Стоях, без да шавам. Мъжете още не ме бяха видели, но един от тях се обърна и извика нещо на зулуски. После се втурнаха към мен. Обърнах се и се затичах към края на тунела. Знаех, че ако ме уловят, ще полетя след жертвата им в онази галерия. На всяка цена трябваше да избягам.

Успях, но знаех, че тези мъже ме бяха видели и щяха да ме убият. Разбрах, че не мога да остана в мините, защото бях видял извършеното от тях убийство и можех да стана свидетел.

Говорих с човека, за когото работех. Той беше добър човек и ме изслуша внимателно, когато му казах, че трябва да си отида. Нямаше друг бял човек, с когото можех да говоря така, но той разбра.

Все пак се опита да ме убеди да отида в полицията.

— Разкажи им какво си видял — каза ми на африкаанс. — Кажи им. Те могат да хванат тези зулуси и да ги обесят.

— Не знам кои бяха тези мъже. Те ще ме хванат първи. По-добре да си отида вкъщи.

Той ме погледна и кимна. После ми стисна ръката — тогава за пръв път бял човек се ръкува с мен. А аз го нарекох „братко“ — за пръв път нарекох така бял човек.

— Върни се у дома при жена си — каза той. — Ако един мъж изостави жена си за твърде дълго, тя започва да му създава неприятности. Повярвай ми. Върни се у дома и й дай повечко деца.

Така аз тихомълком напуснах мините и се върнах в Ботсуана през хиляда деветстотин и шейсета. Огромна радост изпълни сърцето ми, когато пресякох границата на Ботсуана и завинаги оставих Южна Африка зад себе си. На това място всеки ден чувствах, че може да умра. Опасността и тъгата висяха над Йоханесбург като облак и аз никога не бих могъл да бъда щастлив там. В Ботсуана беше различно. Нямаше полицаи с кучета; нямаше бандити с ножове, които чакаха да те ограбят; не те буди всяка сутрин виещата сирена, която те вика да слезеш в душните подземия. Нямаше ги тълпите, мъжете от далечни краища, тъгуващи за дома, копнеещи да бъдат някъде другаде. Бях напуснал затвор — огромен мрачен затвор, изпълнен със стенания.

Когато се върнах у дома и слязох от автобуса в Мочуди, и видях хълмовете, жилището на вожда и козите, спрях и заплаках. Един непознат мъж се приближи към мен, сложи ръка на рамото ми и ме попита дали не се връщам от мините. Казах му, че е така, а той кимна и остави ръката си на рамото ми, докато не спрях да плача. След това се усмихна и отмина. Беше видял, че жена ми идва към мен, и не искаше да й пречи да посрещне съпруга си.