Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 12

Не беше нещо необичайно белият миньор да бие подчинените си, когато се разгневеше. Това не бе редно, но началниците на шахтите се преструваха, че не виждат, и им позволяваха да си карат все така. Обаче на нас никога не ни се позволяваше да отвърнем на удара, независим колко незаслужен е бил. Ако удариш бял миньор, с теб беше свършено. Минната полиция щеше да те чака на изхода от шахтата и можеше да прекараш година-две в затвора.

Белите имаха обичай да ни държат разделени. Всички суази бяха в една група, зулусите в друга, малавийците в трета. И така нататък. Всеки беше със своето племе и трябваше да се подчинява на тамошния водач. Ако не го правиш и водачът каже, че еди-кой си създава неприятности, връщаха те у дома или караха полицията да те бие, докато ти дойде умът в главата.

Всички се страхувахме от зулусите, въпреки че аз имах един приятел, който беше зулус. Зулусите мислеха, че са по-добри от всички нас, и понякога ни наричаха женчовци. Ако станеше бой, това почти винаги беше работа на зулусите или на сото, но никога на тсуана. Ние не обичахме да се бием. Една събота вечер някакъв пиян тсуана влязъл по погрешка в общежитието на зулусите. Те го пребили с камшик и го хвърлили на пътя, за да бъде сгазен. За щастие полицаи минали с кола и го спасили, иначе щял да загине. И то само задето влязъл в чуждо общежитие.

Работих в мините дълги години и спестявах всичките си пари. Другите ги харчеха за жените от града, за пиене или хубави дрехи. Аз не си купих нищо, дори грамофон. Изпращах парите у дома в „Стандарт Банк“ и после си купувах добитък. Всяка година купувах по няколко крави и ги давах на племенника ми да ги гледа. Те раждаха телета и постепенно стадото ми растеше.

Сигурно щях да остана още в мините, ако не бях видял нещо ужасно. Случи се на шестнайсетата ми година там. По това време вече ми бяха дали много по-добра работа като помощник на човека, който взривяваше скалата. На нас не ни даваха да взривяваме, понеже това беше работа, която белите пазеха за себе си, но на мен ми възложиха да нося експлозивите на този, който взривява, и да му помагам с фитилите. Това беше добра работа и аз харесвах човека, с когото работех.

Веднъж той беше забравил в тунела тенекиената кутия, в която си носеше сандвичите, и ме помоли да му я донеса. Тъй че аз слязох в тунела, където беше работил, и започнах да търся кутията. Тунелът беше осветен от електрически крушки, закачени на тавана, и беше съвсем безопасно да се върви по него. Но все пак човек трябваше да внимава, защото тук-там имаше големи галерии, взривени в скалата. Те стигаха до шейсет метра дълбочина, тръгваха от стените на тунела и слизаха на по-ниско работно равнище, като подземни каменни кариери. Понякога хората падаха в тези галерии и сами си бяха виновни. Не гледаха къде вървят или пък вървяха в неосветен тунел, когато батериите на лампите на техните каски бяха на свършване. Случваше се някой да полети в тъмното, без каквато и да е причина или пък защото беше нещастен и не искаше да живее повече. Кой може да каже; има много печал в сърцата на хората, които са далеч от родината си.