Читать «Далечни спомени» онлайн - страница 4

— Може и да не са я изяли — възразих. — Да ида там е мой дълг.

След думите ми настъпи тишина, но никой не ми обърна гръб. Накрая се изправи Ингмарак-шаман.

— Утре ще се занимаем с теб — каза.

На другия ден се наложи да поработя. Всички видяха как пренесох в пещерата лампа, кожени четчици и малки гърнета с бои. Нарисувах как съкрушавам гоблините и оцветих лицето си. По-добре е да премълча какво още направих.

После Ингмарак монотонно разказа за неща, които и без това знаех. Старите легенди твърдят, че гоблините са били владетели на цялата земя, но после от там, където изгрява слънцето, дошли хората и постепенно ги изместили. Ние се страхуваме да ги нападаме (никой не знае колко силни са), пък и не притежаваме нищо, с което да ги примамим. Техните инструменти се различават от нашите, но не са по-лоши, пък и на тях май не им трябват дрехи. Териториите ни са разделени с река и рядко някой се осмелява да мине на другия бряг.

Но Звави отиде до водата, за да вземе камъни от речния бряг. Камъните в тази река дават сили, защото тя идва от далечния север, където по тундрата ходи Отец Мамут и разтърсва небето с огромните си бивни. Звави търсеше Камъка на сполуката, за да направи от него огърлица за нашето дете, когато се роди. Отиде сама, тъй като искаше да каже няколко завета, взе копие и факел за защита от дивите зверове, не се страхуваше от нищо.

Когато не се върна, тръгнах по следите й и разбрах какво се е случило. Гоблините я бяха отвлекли. И ако е още жива, трябва да я търся на другия бряг.

Накрая стигнах до реката. Широкият поток величествено, като черна змия, струеше между белите брегове със заскрежени дървета. На това място урвата закриваше долината от ветровете, но от водата идваше студ и на повърхността плаваха ледени люспи.

През деня, след като поисках прошка от духовете, отсякох малко дърво. Секирата не е добро оръжие, помислих си, но пък е удобно. Отсякох повечето клони, без тези, за които мислех да се държа. А един от тях направих на весло. Закачих обувките си на врата. Снегът щипеше като със зъби, отгоре облаците бяха черни.

На север небето е чисто, там танцуват мъртвите ловци, подрънквайки с пъстроцветните си украшения, а копията им стигат до звездите. За да ги благословя, отрязах с ножа кичур от косата си, изправих се и викнах:

— Аз, Аргнах-ескаладуан-торклук, човек от рода на човеците, ви давам част от живота си. Не искам нищо в замяна. Но знайте, Звездни ловци, аз отивам в страната на гоблините, за да върна жена си, Звави-унароа, бяла вълшебница, и нашето дете, което тя носи под сърцето си. За всяка оказана от вас помощ предлагам част от ловната си плячка и ще я давам до последния си ден на земята.

Студът се промъкваше до глезените ми. Гласът ми се оказа тих и съвсем самотен. Грабнах ствола и с вик, какъвто издава ловецът, когато пронизва див овен, го метнах във водата. Реката веднага го подхвана и го помъкна надолу по течението, а аз исках да го обърна към другия бряг. Наоколо бушуваха вълни. Краката ми се подкосиха, главата ми онемя. Сякаш всичко се случваше с някой друг, а аз стърча на някакъв хълм и размишлявам. Например, че няма смисъл да мокря краката си, щом мога с огън и трион да издълбая част от ствола, тогава хората ще могат спокойно да седят вътре и да ловят риба или друга речна живинка.