Читать «Далечни спомени» онлайн - страница 5

Тогава моите вдървени пръсти докоснаха камъните на отсрещния бряг. Скочих на сухото и измъкнах ствола, след което затърках нозете си с кожа. После се обух и поех към страната на гоблините, оставяйки по пътя знаци.

Знаех, че гоблините живеят по-близо до брега от нас. Затова не бързах, само нюхах да уловя мирис на дим. Страхувах се, но не много, защото на гърдите ми висеше талисмана; значи никой не може да промени това, което трябва да се случи. Освен това светът около мен се бе променил коренно, когато видях стъпките на гоблини около следите на Звави. Сякаш наполовина се бях превърнал в дух.

Не разбирам защо само аз изпитвам такова влечение към нея. Единствено аз между хората. Никой не отрича, че е стройна и хубава, че има смело сърце, чевръсти ръце и заразителен смях, но също сини очи и руси коси като на гоблините. Старците разказват, че някога между нашите две племена имало общи деца, затова се появяват такива очи и коси, но никой жив не помни да е виждал такова дете. И значи това вълшебство на гоблините живее у Звави-унароа. Макар да не е давала повод, че то носи зло, мъжете предпочитаха да нямат нищо общо с нея.

А аз, Аргнах, не се страхувах. Виждах, че нейното вълшебство носи само добро. Затова бях готов да умра за нея, както еленът умира за своята самка. Тази мисъл ми хрумна, когато чух тропота на прибягващо стадо. Забелязах следи по снега. Много следи, повече, отколкото по нашия бряг. А гладниците при нас са повече от мъжете, които ловуват, от децата, които ловят риба, и от жените, които сбират едливи корени.

Стигнах до хълма, който се изкачваше на север. Отгоре сияеха последните звезди. Лек ветрец докара мириса на дим. Настръхнах — наближавах пещерата на гоблините. И ако са такива вълшебници, каквито ги представят преданията, скоро ще ме усетят. И мигом ще умра, или ще се превърна в червей, или с писъци ще побягна в гората и повече никой няма да ме види. Но аз съм дошъл да намеря Звави, ако е още жива.

Затова тръгнах към мириса на дим, прибягвайки от храст на храст, стиснал копие в ръце. И когато на изток небето стана алено, видях пещерата на гоблините. Беше по-голяма от нашата, с по-широк вход. Отпред нямаше навес, където можеш да се скриеш при лошо време. Напротив, гореше огън да пропъжда животните. И тогава ми хрумна следното: „Ако те притежаваха вълшебството, защо се страхуват от лъва и мечката? Защо им трябва огън на входа на пещерата? Значи, о, Звездни ловци, те изобщо не са вълшебници. Може би дори не са такива добри ловци като хората, затова по тяхната земя има толкова много дивеч.“

Тогава усетих как се изпълвам със сила, а страхът си отива. Предпазливо се добрах до самия вход. До огъня стоеше старец. За пръв път виждах гоблин отблизо. Не беше толкова страшен, колкото предполагах. По-нисък от мен, плещест, но прегънат от старостта. Мръсните сиви коси падаха под раменете му. Най-много ме порази продълговатата глава с плоско чело и тлъстите вежди, които почти скриваха очите. През цялото време пристъпваше от крак на крак и удряше длани, а от обърнатите му нагоре ноздри излизаше па̀ра. Как няма да замръзне, като дрехите му бяха от нешити кожи, а на краката си нямаше нищо. Но беше нащрек. Когато изскочих от укритието си и пробягах последните дължини на моето тяло, той грабна тояга и закрещя.