Читать «Далечни спомени» онлайн - страница 6

Пол Андерсън

Ръката ми сама намери вдлъбнатината на копието, вълчата кост попадна в целта. Гоблинът се огъна, притисна ръце към стомаха и падна в снега, целият в кръв. Вмъкнах се в пещерата, извадих второто копие и закрещях:

— Звави! Звави!

Появи се гоблин с копие в ръце, наконечникът беше от обгорено дърво. Успях да го изпреваря и пръв метнах. Друг размаха секира; измъкнах главня от огъня и я хвърлих срещу него. Различих тумбести уродливи жени, притиснали деца. Мъжете крещяха и усетих, че се страхуват.

— Звави! — изкрещях. — Звави, Аргнах е дошъл за теб!

Тук пак ме обхвана страх: ами ако душата й се обади от устата на някой гоблин?

Но не, самата тя, разбутвайки гоблините, се устреми към мен. Гледах очите й с цвят на лятно небе и по бузите ми се стекоха сълзи.

— Насам! — и развъртях копието към тълпата гоблини.

Чу се нечий писък:

— Да бягаме!

Нашето отстъпление им даде смелост и хукнаха с викове подире ни. Звави не изоставаше нито крачка. Усещах докосването на косите й. Дори тежката дреха не можеше да скрие стройното й тяло, което аз толкова обичах. Надолу по склона стигнахме до гората, а там пътеката на елените ни изведе далеч от преследвачите. Гоблините бягат по-бавно от хората. Когато поехме по ледената покривка, покрай нас зафучаха камъни.

С всяка измината минута дишахме все по-тежко, но накрая стигнахме до мястото, където беше моят ствол.

— Метни го във водата! — казах.

Не можехме да минем, плувайки през ледения поток. Докато Звави пренасяше ствола, аз измъкнах стрелите. И съвсем навреме. От храстите изскочиха гоблини. Раних двама, но третият хвана лъка ми и започна да го дърпа. Ударих го с ножа. Звави също метна копие и рани един разголен гоблин. Успяхме да се отблъснем от брега.

Огледах се, крещяха и ядно размахваха юмруци. Течението ни отнесе до средата, камъните вече не можеха да ни достигнат, после завой на реката — и край. Разсмях се гръмко и заработих по-енергично с веслото. Звави плачеше.

— Но ти си свободна! — изненадах се аз.

— Точно заради това — отвърна тя. Жените почти винаги реагират странно.

— Обиждаха ли те?

— Не. Един от тях… Бях го виждала по-рано, наблюдаваше ме от другата страна на реката. Той и още неколцина ме заловиха с хитрост и ме отведоха в тяхната пещера. Пазеха ме, но се отнасяха добре с мен, говореха ми някаква непознати, успокоителни думи. Но не можех да се върна при теб.