Читать «Далечни спомени» онлайн - страница 3

Вече не помня колко отдавна се е случило това. Мъжете не обръщат внимание на времето. Сега съм в разцвета на силите си и нямам никакви надежди да се върна.

Слизам от хълма, снегът затрупва следите ми. Дърветата си говорят нещо с поривите на вятъра. Някъде далеч се чува рев на лъв. Може би е онзи, който изяде Андутаналока-гаргут, когато на земята падаха мокри листа. Изтръпнах и погалих талисмана от мама, защото не исках да се срещам с духа на Андутаналока, който ще ме гледа от очите на лъва.

Измежду редките облаци надничаха звезди. Снегът ме биеше в гърдите и през кожения елек се вмъкваше в пазвата. Не се виждаше нищо, но се промъквах напред като всеки ловец, усещайки с кожата си какво става наоколо. Дрехите би трябвало да ме защитят, но гоблините имат по-силни ръце от хората. Всеки от тях може да метне камък така, че да ми разтроши главата. Тогава тялото ми ще остане на вълците, но къде ще отиде бедната ми душа? Вятърът ще я отнесе към горите на северната тундра.

Имах оръжия — три кокалени ножа в пояса, няколко малки копия в торбата на рамото, метална тояга. Първото копие — с накрайник от кост на вълк, за да хапе по-здраво — е обаяно от Ингмарак-шама. Накрайниците на другите са каменни. Свободните ми пръсти галеха талисмана от мама. Но единственият ми спътник беше вятърът.

Спуснах се към долината. За да се промъкна, трябваше да си прокарвам път между храсталаците с ръце. Вече долавях ромона на реката. Нашата пещера беше далеч отзад, високо на хълма.

Никой не ми забраняваше да ида при Звави-унароа, моята бяла магьосница. Имаха ли изобщо това право? И въпреки това всички ме разубеждаваха, нито един не реши да помогне, Ингмарак също поклати плешивата си глава.

— Не е на добро, Аргнах — рече, като се опитваше да ме види с полуслепите си от старост очи. — В страната на гоблините няма да видиш добро. Избери си друга жена.

— Аз искам Звави-унароа.

Старците съкрушено промърмориха под нос. Децата, които дъвчеха нещо в ъгъла, ме гледаха изплашено. Защо настоявам на своето? И аз не знаех.

Тя ми стана жена миналата есен, когато очите ми я търсеха постоянно, а тя в отговор се усмихваше. Дотогава никой не бе я поискал и с баща й се договорихме лесно. Защото всички други се страхуваха от нея — най-милото, най-чаровното същество, което някога е стъпвало по земята. И до днес никой не иска да му я отстъпя, това ме устройва, изобщо не мисля как това ще се отрази на положението ми в племето. Можех да си го позволя, защото съм един от най-добрите ловци и всички ни обичат. Просто другите мъже предпочитат да живеят спокойно.

Правехме лоени свещници. Вятърът плющеше по кожите, опънати на високи пръти пред входа на пещерата. Огънят даваше толкова топлина, че се бяхме разсъблекли. До кожите се сушеше сочно месо. Можехме да се повеселим, но когато казах, че тръгвам за страната на гоблините, за да спася Звави, до огъня пристъпи страхът и клекна между нас.

— Вече се я изяли — рече Вуотак-чанакаво, едноок ловец, който усеща животното половин ден преди да дойде. — Изяли са я заедно с нероденото дете. И за да не останат душите им в стомасите, а да се върнат обратно, дайте да сложим още една брадва под огнището й.