Читать «Да опитомиш планинец Кн.4 от Братството на меча» онлайн - страница 22

Той се скова от намека ѝ.

– Всъщност ми харесва да съм тъжен за нищо. Открих, че ми приляга.

– Усмивка би ти отивала повече. Майка ми винаги казва, че усмивката е украса за лицето.

– А аз винаги казвам че лицето, както и тялото, е по-добре да е голо.

При тези негови думи, бузите ѝ се зачервиха.

– Винаги ли говориш толкова свободно?

– Мисля, че каза, че изобщо не говоря.

Лицето ѝ грейна с дяволито задоволство. Тя се наслаждаваше на словесния им дуел и въпреки че не искаше да го признае, част от него харесваше това.

– Ти със сигурност си интересна противоположност – отбеляза тя, – признавам. Образец на противоречия.

– Как така?

– Живееш в пещера, което предполага груб маниер и в същото време си се уверил да осигуриш удобствата на дома. Едновременно се държиш грубо с хората и се отнасяш мило с животните. Какво ще кажеш за това?

– Ще кажа, че си прекарала прекалено много време, мислейки за мен.

Точно както той бе прекарал прекалено много време, мислейки за нея и начинът, по който бризът развяваше русата ѝ коса, която се показваше изпод воала ѝ. Начинът, по който извивката на устните ѝ изглеждаше влажна и подканваща. Устни, които със сигурност биха били меки като листенцата на роза. Устни, които биха били като рая…

Той се отклони от посоката, в която мислите му бяха поели. Последният път, когато си бе помислил нещо толкова глупаво, скъпо бе платил за това.

Както и Киърън.

– Харесва ли ти да живееш сам? – попита го тя внезапно. – Не съм сигурна дали би ми допаднало, или не.

Преди да може да отвърне, тя добави.

– Разбира се, говоря толкова много, че най-вероятно си мислеш, че мога да поддържам разговор със себе си достатъчно дълго, сякаш никога никой не ми е липсвал.

Против волята си, той се усмихна. Нора ахна.

– Това усмивка ли беше?

Той прочисти гърлото си.

– Кое да е било усмивка?

– Странната извивка на устните ви. Сещаш се, тази, на която ъгълчетата всъщност се извиват нагоре, а не надолу.

Едва се сдържа да не се усмихне отново.

– Не знам за какво говориш.

Не свърши работа. Тя се отпусна назад с доволно изражение, красящо красивото ѝ лице.

– Имате много приятна усмивка, милорд. Може би е по-добре да криете усмивките си. Тяхната рядкост, ще ги направи още по-ценни. Затова дълбоко ще ценя тази, докато спечеля друга от вас.

Тя бе най-странната жена, която някога бе срещал. Доста луда в интерес на истината. Продължи да бърбори, а той осъзна, че я слуша въпреки волята си. Наслаждаваше се на ритъма на гласа ѝ, мекия и тих тембър. Имаше нещо успокояващо около звука и факта, че тя не очакваше да разговаря с него, а просто бе доволна, че може да бърбори сама. Но това, което най-много го притесняваше, бе страстното желание, което бе събудила в него.

Преднамерено се държеше настрана от жените. Достатъчно бе лъган, за да му стигне за цял живот, и се бе заклел много отдавна да не допуска друга жена в сърцето си. И затова бе държал всички жени на разстояние. Както физически, така и душевно. Не бе примамван от никоя от тях след Айзобел. Но нещо в Нора го караше отново да изпитва копнеж. Искаше му се да я целуне. Да ѝ се наслади. И което бе по-лошо, пожела да я държи в прегръдката си и да ѝ позволи да прогони самотата, която живееше в него. Що за странни мисли бяха това? Нямаше нужда от утеха. Той бе доказал това. Не заслужаваше утеха след стореното от него. И въпреки всичко на него му харесваше да е в присъствието на Нора. И преди да се осъзнае, бяха стигнали Леналор. Поне тук можеше да потърси малко спокойствие от дамата до него и смущаващите мисли, които тя пораждаше.